Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
После кралят избра измежду най-здравите мъже ония, които имаха бързи коне, и ги изпрати с вести за победата към всяка долина на Пределите; те носеха и повелята му всички мъже, млади и стари, да дойдат бързо в Едорас. На втория ден след пълнолуние Владетелят на Пределите свикваше там сбор на всички, що могат да носят оръжие. 3а похода към Исенгард кралят избра Еомер и двадесет мъже от свитата си. С Гандалф щяха да дойдат Арагорн, Леголас и Гимли. Въпреки раната джуджето не желаеше да остане:
— Ударът беше слаб и шлемът го отклони — каза то. — Ще трябва нещо повече от подобна оркска драскотина, за да ме удържи тук.
— Аз ще се погрижа за раната, докато си почиваш — каза Арагорн.
Кралят се завърна в Рогоскал и заспа тъй спокойно, както не му се бе случвало от години насам, отпочинаха и избраните придружители. Но всички останали, които не бяха осакатени или ранени, подхванаха тежък труд — мнозина бяха паднали в битката и лежаха мъртви по ливадата или в Усоето.
Нито един от орките не бе останал жив, не броиха труповете им. Но огромно множество планинци се бяха предали, те се бояха и крещяха за милост.
Мъжете от Пределите им отнеха оръжията и ги изпратиха на работа.
— Помогнете сега да поправим злото, в което участвувахте — каза Еркенбранд, — а после ще положите клетва никога вече да не прекосявате с оръжие Бродовете на Исен, нито да тръгвате на поход с враговете човешки; след туй ще се върнете свободно в земите си. Защото Саруман ви е подлъгал. Мнозина от вас получиха смърт в отплата за лековерието си, но ако бяхте победили, едва ли щяхте да получите от него по-добра отплата.
Хората от страната Дун се смаяха, защото Саруман им бе казал, че роханците са жестоки и изгарят пленниците живи. Издигнаха две могили сред полето пред Рогоскал и положиха под тях всички конници от Пределите, които бяха загинали при защитата — в едната тия от Източните долини, в другата тия от Западния предел. В самотен гроб под сянката на Рогоскал лежеше Хама, капитан на кралската стража. Той бе паднал пред Портата. Орките бяха струпани на грамадни купища настрани от могилите на загиналите мъже, недалеч от покрайнините на гората. Смут обзе хората, тая грамада леш не ставаше нито за погребение, нито за клада. За огън дървата им бяха малко, а никой не би посмял да вдигне брадва срещу странните дървета, дори и да не ги бе предупредил Гандалф под смъртен страх да не закачат ни кора, ни клон.
— Оставете орките да лежат — каза Гандалф. — Утрото е по-мъдро от вечерта.
Подир пладне кралският отряд се подготви за заминаване. По това време погребението едва бе започнало; Теоден оплака гибелта на своя капитан Хама и пръв хвърли пръст над гроба му.
— Наистина превелика скръб донесе Саруман за мен и за цялата страна — каза той, — и ще му я припомня, щом се срещнем.
Слънцето вече клонеше към хълмовете западно от Котловината, когато най-сетне Теоден, Гандалф и спътниците им препуснаха надолу от Вала. Зад тях се бе струпала огромна тълпа — конници и западняци, млади и стари, жени и деца, наизлезли от пещерите. С ясни гласове те пееха победна песен, сетне замлъкнаха, питайки се какво ли ще стане, защото очите им гледаха към дърветата и ги обземаше страх.
Конниците стигнаха до гората и спряха; ни кон, ни човек искаше да навлезе навътре. Дърветата бяха сиви и заплашителни, обвиваше ги сянка или мъгла. Краищата на дългите протегнати клони висяха като опипващи пръсти, корените им се надигаха от земята като лапи на незнайни чудовища и мрачни пещери зееха под тях. Но Гандалф поведе отряда и там, където пътят от Рогоскал стигаше до дърветата, пред очите им се разкри отвор като сводеста порта под мощните клони; Гандалф мина през него и останалите го последваха. Тогава за свое удивление откриха, че пътят продължава напред и Усоевият ручей се лее край него; отгоре небето беше открито и окъпано в златна светлина. Но от двете им страни неизбродните дебри вече тънеха в здрач и се простираха към непрогледна сянка; дочуха пукот и стонове на клони, далечни викове и неясен гневен шепот на беззвучни гласове. Не се виждаше ни орк, ни друго живо създание.
Леголас и Гимли яздеха на един кон, държаха се наблизо до Гандалф, защото Гимли се боеше от гората.
— Топло е тук — каза Леголас на Гандалф. — Усещам наоколо велик гняв. Не чувствуваш ли въздухът да тупка в ушите ти?
— Да — каза Гандалф.
— Какво ли е станало с презрените орки? — запита Леголас.
— Това, мисля, не ще узнае никой — отвърна Гандалф.
Известно време яздиха мълчаливо, но Леголас все се озърташе настрани и неведнъж би спрял да се вслуша в горските звуци, ако Гимли не възразяваше.