Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Ала сега оръжието не хареса нито стойката, нито начина, по който Радослав го стиска и с двете си ръце. Камъкът на дръжката грейна и сабята го поведе, отразявайки още един огнен дъх. С някакво отчуждено изумление витякът забеляза, че ламите издишват огън през ноздрите, ала вяло налитат да хапят, въпреки твърденията на Иван, че предпочитат да използват зъбите си като оръжие. Сетне Рауни замахна…
Но ламята се отдръпна и стоманата изфуча празно във въздуха. Проклетото рамо не се подчини на нервните импулси достатъчно чевръсто!
Залегни!
В казармата Дичо всеки път се двоумеше, преди да изпълни нечия заповед, но в тоя момент послушно се просна по очи.
Над него изтрещя змейска мълния и порази халата.
— Доубий я!
Радослав скочи — халосията му бе готова за сеч… но той спря.
— Иска пощада!
— Очите ѝ казват друго! — кресна Крилан.
Останалите лами се търкаляха, разпрани на димящи късове. Повалената пред Дичо се гърчеше и храчеше слуз.
Витякът надзърна в черните очи на шарканката.
В тях, мътни топки от вулканично стъкло, той не видя нищо.
Надникна в бездна — по-дълбока от Космоса. Пустота — по-празна от вакуум. Първичният ужас на Небитието — това пълнеше очите на халата. Черна дупка, в която изчезва самата материя и умират пространство и време.
Очи, лишени от живот. Опустошени.
Хала-мъртвак?!!
Опашката ѝ с режещи ръбове се стрелна към Дичо. Той парира инстинктивно, отскочи… И тогава Рауни пое инициатива.
И се разбесня.
— Хвърли я! Хвърли я!! ХВЪРЛИ Я, идиот такъв!!!
Халосията излетя от ръцете му и се изгуби в задръстения от ламийски трупове коридор.
— Назад, бързо!
— Сабята…
Рауни изникна иззад някаква овъглена буца, доскоро част от туловище, прелетя по въздуха и се залепи на гърба на господаря си сякаш беше магнетизирана.
— БЯГАЙ!
За своя изненада Дичо установи, че може да тича със скоростта на вихър.
Нещо зад тях избухна, тресна светкавица.
Спринтираха по коридори, поднасяха се на завоите, хлътваха в улеи на някое по-долно равнище, следваха прелитащи скокове обратно към горни етажи…
Алванд сколаса да метне магосеме. Сенките-двойници изненадаха тълпа атълани, завиха по странична галерия и повлякоха подире си преследвачите.
Истинските диверсанти тичаха и подлитваха, без да се озъртат.
Удариха се в рязко затворила се пред тях сляпа стена.
Змейовете замряха. Въпреки че бяха набрали добра преднина, и по трите коридора с двойни рампи от горния и долен етаж пъплеха преследвачи. Или Цветните сенки бяха се изпарили, или просто тук имаше достатъчно сган, която да гони произволен брой бегълци…
> Няма изход.
— В хранилищата тогава.
Говореха толкова спокойно, сякаш не наближаваха орди мъртваци, пълчища роботи и оредял рой лами.
> Ще смогнеш ли да отвориш?
— Ще поставя отпиращо заклинание — рече Крилан и се извърна към Дичо. — Ще го наглеждаш ли, докато се задейства?
— Защо? аз? — вмъкна между две дълбоки вдишвания витякът и лицето му се изкриви в намръщена гримаса. При всяко движение на рамото, под кожата му все едно се трошеше остър лед.
— Ние ще държим преследвачите на разстояние, докато входът се активира. Най, ама най-много пет минути.
— Не разбирам от магия. Ще се бия! — Радослав стисна зъби и изохка, ала не само от болка. — Халосията ми е тук!
— Не е наложително, само ще ни кажеш, когато клапата се отвори…
— Ще се бия — повтори упорито Радослав. — Добре че не изтърси „стой настрана“!
> Радослав, не е време за…
Дичо мъчително пое въздух и закрещя право в муцуната на Алванд:
— Не се правя!!! Не съм герой!!! Стига си ми тикал в носа своето благородство, че ще повярвам какъв боклук и нищожество съм!!! — и се обърна изведнъж успокоен към Иван. Каза почти нормално:
— Няма да влизам в ръкопашен бой. Обещавам.
Крилан наклони глава:
— Ти — да. Ами тя?
Юмрукът на витяка стисна врата на пепелянката.
— Ще ме слуша! — Сетне се обърна към Водача си: — Алванд! Командире… извини ме. Виках не на теб, а на страха си.
Змеят кимна.
Радослав се озъби към наближаващите ги врагове:
— Айде да ги свършваме и толкоз!