Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Ужасно съжалявам за твоите храбри мулахи, Еолаир — намеси се кралят и седна отново до стария Краобан и останалите си доверени мъже. — Но да благодарим на Бриниох и Мураг Едноръкия, че попадна на този разузнавателен отряд. Иначе Скали и неговите копелета северняците щяха да ни нападнат изневиделица. След като си получи заслуженото в схватката с твоите мъже, ще е много по-разсъдлив, убеден съм в това — а може и изцяло да промени намеренията си.
— Би ми се искало да е истина, кралю — отвърна Еолаир и поклати унило глава.
На Мейгуин й прималя от възхита пред непреклонността, с която той понасяше изтощението си, но наум се наруга заради детинската си милозливост.
— Но — продължи той — боя се, че не е. Щом Скали си позволява подобно коварно нападение толкова далеч от собствения си дом, значи е сигурен в превъзходството си.
— Но защо все пак, защо? — възрази Лут. — Години наред поддържаме мир с римърите!
— Допускам, ваше величество, че в случая това е без значение. — Тонът на Еолаир бе почтителен, но без нотки на боязън, че си е позволил да поправи краля. — Ако старият Исгримнур все още управляваше в Елвритшала, бихте имали право да се учудвате, но Скали е абсолютна креатура на Елиас, мисля аз. Според слуховете в Набан Елиас ще тръгне срещу Джосуа всеки момент. Той знае, че сме отхвърлили ултиматума на Гутулф, и се бои от необезпокояваните от никого хернистирци в тила си, когато тръгне срещу Наглимунд.
— Но Гуитин е все още там! — не скри страха си Мейгуин.
— С петдесетина от най-добрите ни мъже, за беда — измърмори седналият до камината Краобан.
Еолаир погледна Мейгуин ласкаво, но и снизходително.
— Брат ти без съмнение е в по-голяма безопасност зад дебелите стени на замъка на Джосуа, отколкото би бил тук в Хернисадарк. А ако узнае за нашето положение и успее да излезе, неговите петдесет мъже ще се окажат в тила на Скали, което е в наша полза.
Крал Лут разтърка очи, сякаш за да изтрие грижите и тревогата от последния ден.
— Не знам, Еолаир, не знам. Имам лошо предчувствие за всичко това. Не е нужен гадател, за да разбере човек, че нищо добро не ни чака, което е ясно още от първия ден на тази година.
— Аз все още съм тук, татко — обади се Мейгуин и пристъпи напред, за да коленичи до него. — Оставам с теб.
Кралят я помилва по ръката.
Еолаир се усмихна и кимна при думите на момичето, но очевидно в ума му бяха неговите двама умиращи мъже и огромната римърска войска, която се спускаше по Фростмарч към Инискрих.
— Онези, които останат, надали ще са ни благодарни — измърмори едва чуто той.
Бронзовият тътен на котела ехтеше над Хернисадарк, изпращайки неспирни призиви към далечните хълмове: „Пазете се… Пазете се… Пазете се…“
Лорд Девазалес и малобройният му набански отряд бяха съумели някак си да превърнат помещенията си във ветровитото източно крило в нещо, което поне малко от малко наподобяваше южните им домове. Макар необичайният студ да не позволяваше широко разтворените прозорци и врати, така характерни за мекия климат на Набан, те бяха покрили каменните стени с яркозелени и небесносини гоблени и бяха запълнили всяка подходяща повърхност със свещи и светилници, поради което стаите грееха от светлина.
„И по обяд вътре е по-светло, отколкото навън“ — помисли си Исгримнур.
Ноздрите на херцога потрепнаха като на подплашен кон. Девазалес бе изпонаслагал панички с благоуханно масло навсякъде; в тях плуваха запалени фитили като бели червеи и изпълваха стаята с тежкия аромат на островни подправки.
„Дали не му харесва миризмата на всеобщия страх, или на доброто почтено желязо?“
Исгримнур изсумтя от погнуса.
Девазалес остана изненадан от непредизвестеното и неочаквано посещение на херцога и принца, но веднага ги покани да влязат и да седнат.
— Съжалявам, че те обезпокоих, лорде — каза Джосуа, като опря лакти на коленете си, — но исках да поговорим насаме преди приключването на съвета тази вечер.
— Разбира се, принце, разбира се — закима Девазалес.
Докато оглеждаше с отвращение лъскавата му коса и блещукащите дрънкулки по врата и китките му, Исгримнур се запита как е възможно този да е смъртоносно опасният фехтовач, за какъвто се славеше.
„По-скоро прилича на човек, който би се обесил на синджирчетата си“.