Диамантен меч, дървен меч [bg]

Повелителят на Мелиин стоеше в тясната стаичка с изтъркани от времето зидове. Помещението изглеждаше много по-старо от самата кула. Право насреща имаше вградено в камъка високо овално огледало - съвършено неуместна гледка за подобната на затвор килия.

Огледалото беше живо. Осезаемо, недвусмислено и неприятно живо. Не съвсем като човек, не и като някоя подземна твар. Живо по свой начин. Празните стъклени очи - самото то беше око - втренчено гледаха Императора в челото, където набъбваше гневен мехур, стопяващ мислите и разсъдъка. Съзнанието на владетеля сякаш отразяваше огледалото.

Пръстенът му се затопли предупредително.

"Съжалявам, приятелю, но този път ще пренебрегна предупреждението ти. Не можеш да ме опазиш от всичките опасности на света. Аз трябва, длъжен съм..."

Огледалото светеше отвътре. И светлината бе... радостна, слънчева, дори ласкава - милувка на великан, способна да размаже дребните създания. Нямаше и сянка от мрачен изпепеляващ пламък, смесен с мазен черен дим като кръв, засъхваща сред сажди.

Рицарската ръкавица литна нагоре, увличайки ръката, която я носеше - за да прикрие очите.

"Умри!" - чу Императорът и целият гняв на Дъгата се стовари върху метежника...

Рухна върху му като лавина, като планина от мъст... и се разби безсилно о белия блясък на ръкавицата.

Зли змийчета на болка се шмугнаха нагоре по китката към лакътя и нататък към рамото, Императорът само се намръщи - беше свикнал да изтърпява далеч по-неприятна и остра болка. Не спря. Устремно закрачи към огледалото, сякаш животът му зависеше от това да го достигне. Пръстенът се нажежи, черният камък беснееше, оказал се редом с толкова силен източник на чародейна сила.

Ала откъм бялата ръкавица лъхаше спасителен хлад.

Ръкавицата вдъхваше сигурност. Тя бе оръжие, което бе страшно за коварните огнеплюещи огледала.

Подът в килията не бе равен, а напомняше стълбище.

Стъпалата бяха съвсем изтъркани, древни. Всяка крачка срещаше съпротива. Светлината от огледалото бе като ураган. С насочен напред юмрук на лявата ръка Императорът бавно, но упорито скъсяваше разстоянието. Насреща си имаше враг, когото трябваше да съкруши. Не самото огледало, а онези, които стояха зад отразяващата му повърхност, които го използваха като начин да се доберат до вироглавата си марионетка. Владетелят умееше да се справя с враговете си. Умееше и да пренебрегва, да забравя болката и страха.