Градът на златната сянка

— Тук — обади се !Ксабу. Приклекна на пети и започна да рови с тъпия край на копието си. — Помогни ми.

— Какво търсим?

Той не отговори, а се концентрира върху ровенето. Беше трудно, а жегата го правеше още по-уморително. За миг Рени напълно забрави, че се намират в симулация.

— Ето. — !Ксабу се наведе напред. С пръсти изрови нещо от дъното на дупката, което приличаше на малка диня. Вдигна я тържествуващо.

— Това е тсама. Благодарение на тези дини моят народ оцелява през сушавия сезон, когато в изворите вече няма вода — той извади ножа си, отряза върха на динята, после взе копието си, изчисти го от пръстта и го заби в динята. Започна да удря като с чукало, докато вътрешността на плода се превърна в каша. — А сега го изпий — усмихна й се той.

— Но аз не мога да пия — или поне не мога да усетя вкуса на нищо.

Той кимна.

— Но когато завърша симулацията си, ще трябва да пиеш, независимо дали усещаш вкуса или не. Никой не може да живее като моя народ, ако не се бори да намери вода и храна в тази сурова земя.

Рени взе тсамата и я поднесе към устата си. Лицето й беше странно нечувствително, но усети как струйки влага се стичат по шията и корема й. !Ксабу пое динята от нея и също пи.

— Ела — повика я той. — Има и други неща, които искам да ти покажа.

Тя се изправи разтревожена.

— Това е чудесно, но Джеремая и баща ми ще се притеснят, ако останем тук твърде дълго. Не му казах как да следи разговора ни, а се съмнявам, че сам ще схване какво да прави. Дори могат да се опитат да ни извадят.

— Тъй като знаех, че ще ти покажа това място тук, аз им казах, че може да се задържим и по-дълго, отколкото смяташ ти. — !Ксабу я погледна, после кимна. — Но си права. Държа се егоистично.

— Не, не. Това е чудесно — каза тя съвсем искрено. Дори и да го беше стъкмил от други модули, той имаше невероятно чувство за виртуално инженерство. Можеше само да се моли това, че се е събрал с нея, да завърши щастливо. След като беше видяла дори само това малко място, според нея би било престъпление мечтата му да не се осъществи. — Наистина е чудесно. Надявам се някой ден да прекарам много повече часове тук, !Ксабу.

— Имаш ли още малко време? За мене е много важно.

— Разбира се.

— Тогава ела малко по-нататък. — Той я поведе напред. Въпреки че извървяха, както им се стори, само стотина метра, хълмовете изведнъж се оказаха много по-близо — надвиснали над тях ярко очертани силуети. В сенките им имаше малък кръг навеси от трева.

— Неестествено е да се движим толкова бързо, но знам, че нямаме време. — !Ксабу я хвана за китката и я поведе към празната ивица песъчлива почва пред един от заслоните. Там вече беше подредена купчина съчки. — Трябва да направя и още едно неестествено нещо. — Махна с ръка. Слънцето запълзя бързо по небето. Само след секунди то се беше скрило напълно зад хълмовете, а небето беше потъмняло до виолетово. — А сега ще запаля огън.

!Ксабу извади от кесията си две пръчици.

— Мъжка пръчица, женска пръчица — усмихна се той. Постави едната във вдлъбнатината на другата, след това притисна втората към земята с крака и бързо започна да върти първата между дланите си. От време на време вадеше от кесията си сухи треви и ги набутваше във вдлъбнатината. След време тревата започна да пуши.