Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Коридорът, в който се озоваха, се стори на витяка по-познат — напомняше малко на красивата облачна ладия. Радослав облекчено въздъхна. Е, тук бе далеч по-просторно. Но странните светлодайни фасети излъчваха някак мъждиво, сякаш болнаво сияние и полумракът на този тунел съвсем не навяваше чувство за безопасност.
Крилан вирна ноздри, за да подуши, и сякаш се смръщи — във всеки случай змейската му муцуна се изкриви в свъсен и доста тревожен вид. Дичо посегна към дръжката на вярната халосия, но Иван отрицателно тръсна глава. Погледна нагоре.
Буквално минута по-късно вече пълзяха по черво с кръгло сечение, отвеждащо над коридора, все още видим оттук през решетести кости.
Върхът на Крилановата опашка отведнъж щръкна пред лицето на Радослав, повелявайки като възклицателен знак — не мърдай! замри!
Дичо остана на място ничком. Виждаше част от тунела от седем-осем метрова височина.
Дръжката на Рауни загря кръста му и той предпазливо провря длан между тялото си и костените стени. Стисна ръкохватката на оръжието си и го накара да мълчи!
Като мръсна струя по коридора премина индианска нишка от сиви качулки с боздугани на ремък. Пред и зад колоната се търкаляха дребни колеловидни механизми с дебели черни топчета по осите.
Гледката поразително се самосравни с друга, вече видяна картина — лунните тръбни градове. Ала тогава Радослав се чувстваше по-силен, макар и в небрано лозе. Сега…
Машината след последния сив войник изведнъж спря. Разгъна се като навита баница в лъскав червей от сложни сегменти. Роботът имаше сплескана отстрани кръгла глава и множество лапки-манипулатори. Черните топчета отстрани на оста, които изглеждаха като накрайници, докато механичната твар се търкаляше, представляваха пълноъгълни видеокамери. Блендите се отвориха и оптичните сензори на робота почервеняха.
Радослав си заповяда да стане прозрачен.
Кибернетичната твар долу бе неподвижна. Нещо в корпуса ѝ жужеше като трансформатор.
Рязко пиукане и роботът угаси видеокамерите. Дичо не трепна, но сърцето и всичките му вътрешности се свиха в точка, сякаш организмът му се опитваше да колапсира. Ново електронно прозвънтяване — лъскавата гад изпъна сложносъставна антена. Заскърца отчетлив код. Пауза.
Забеляза ли ни?
Шептящ радиотелефонен глас проговори откъм робота. Отвърна му код. Вокалът избухна в поток слова, подобни на ядосани крясъци. Езикът бе абсолютно непознат… но Радослав бе готов да се закълне, че гласът е човешки!
Киберът отвърна със същия код, само че на по-бързи обороти. Сетне механичното телце бързо се нави по ръба на плоската глава и се търкулна като тежест за щанга подир отдалечилата се колона.
Радослав потисна нервен кикот.
Откъм сабята в ръката му отново проникна тревога. Заедно с Рауни настръхна и кожата му. Не бе просто предчувствие за опасност, а за известна опасност. Позната.
Въобще не се учуди, когато видя първата ламя.
Приличаше много на разпънатия халич, ала бе видимо по-едра от него. Шията ѝ не беше толкова дълга, имаше два чифта криле — по-широки и къси от тези на убития в гората мъжкар. Туловището бе още по-издължено, вретенообразно и покрито с релефни оранжево-зеленикави люспи, рязко отличаващи се от сравнително гладката змейска кожа. При първата ламя, както и при всички останали, липсваше драконов гребен и шипове по гръбнака, някак по-голи изглеждаха и главите им без зъбци и рога. Муцуните им се сториха на Дичо по-сплескани от змейските, навярно заради грамадните грозни ноздри.
Проточиха се цяла върволица — седем или девет. Съдейки по начина на придвижване, предните лапи на халите бяха по-големи и силни от крайниците на мъжките екземпляри от същата раса.
Радослав си позволи да започне да диша, когато сестрите най-после отминаха. Посегна да избърше чело под забралото…
Зверска ледена бургия зачовърка лявата му плешка и той затисна уста с длани… но безуспешно. Изкрещя. Крясъкът си проби път, въпреки усилията му да се сдържи.
Стана светкавично и другарите не успяха да му помогнат.
Миг или вечност след това рогово-костената преграда под диверсантите се продъни — или просто се разтвори като багерна кофа — и те се сринаха в коридора-тунел.
Почти върху главите на бързо извилите се назад лами.
Срещу Радослав блъвна огън. Инстинктът изпревари мисълта и той моментално се прикри с острието на сабята. Струята пламък се разцепи на две, облиза бронираните му лакти и угасна в искри. От болката, в уж забравената рана от стрелата на банши, Дичо не смееше да прехвърля Рауни от ръка на ръка, за да се покрие отляво с дясната и отдясно с лявата — както при битката с мразовитите стрелци. Смътно припомняйки си какво бе тренирал със Зако в някакво далечно и нереално време, той опита контраатака от класическата за кендо позиция чудан-но-камае… Поне в злополучното градче мушкането „цуке“ му бе донесло успех.