За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Вече един по-добър ред в гражданските отношения, утвърдил се по време на третата династия, давал възможност на духовенството да увеличи богатствата си. Появили се калвинистите и превърнали в пари всичкото злато и сребро, което се намирало в църквите. Как духовенството би могло да бъде сигурно в своето имущество, когато не е било сигурно в съществуването си? То се занимавало с обсъждане на спорните въпроси, а неговите архиви бивали изгаряни. Каква полза имало да се иска от едно разорено дворянство възвръщане на това, което то вече не притежавало или което било ипотекирано по хиляди начини? Духовенството винаги е печелело и винаги губело; но то и сега още припечелва.
Глава XI
Състоянието на Европа по времето на Карл Мартел
Заемайки се с ограбване на духовенството, Карл Мартел се намирал в най-благоприятни условия за това. Него са обичали и от него са се страхували военните, за които той се грижел; той имал повод да започне войни със сарацините; колкото и да е бил ненавиждан от духовенството, от него той не се нуждаел; папата, комуто бил необходим, простирал ръце към него; известно е знаменитото посолство, което изпраща при него Григорий III. Тези две власти сключили помежду си тесен съюз, защото не можели да минат една без друга; папата имал нужда от франките, за да го подкрепят в борбата му срещу лангобарди и гърци. Карл Мартел се нуждаел от папата, за да унизи гърците, да възпрепятствува лангобардите, да придобие по-голямо уважение в кралството си и да утвърди правата, които имал, и правата, за които той и неговите деца претендирали. Следователно тук той не можел да сбърка.
Свети Евхарий, епископ Орлеански, имал видение, което смаяло князете. Необходимо е по този повод да спомена за писмото, което епископите, събрани в Реймс, написали до Людовик Германик, който бил навлязъл в земите на Карл Плешиви; това писмо може да ни даде ясна представа за положението на нещата и настроението на умовете по това време. В него се казва, че «свети Евхарий, отнесен на небето, видял как Карл Мартел се мъчи в преизподнята по заповед на светците, които трябвало да присъствуват заедно с Исус Христос на Страшния съд; че той бил осъден на това мъчение още приживе, защото ограбвал имуществата на църквите и с това взел върху себе си греховете на всички, от които тези имущества били дошли; че крал Пипин свикал по този случай събор и заповядал да се върне на църквите всичко, което той е можал да вземе като църковни имоти; че понеже вследствие на неговите раздори с Вайфар, Аквитанския херцог, можел да получи обратно само част от взетите църковни имущества, заповядал да се състави грамота в полза на църквите за временно ползуване на доходите; и заедно с това наредил миряните да плащат една десета част от доходите, които получавали от църквите; освен това от всяка къща трябвало да се вземат по 12 динария; че Карл Велики не раздавал църковни имоти; че той, обратното, издал капитуларий, с който задължавал себе си и своите наследници никога да не раздават църковни имоти; че всичко, което твърди, се потвърждава от писмени свидетелства; и че даже много от тях са слушали как всичко това се разказва на Людовик Благочестиви, баща на двамата крале.»