За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Това продължило и през време на третата династия, както се вижда от много грамоти; в едни случаи собственикът давал своя алод и си го вземал обратно със същия акт; в други го обявявал за алод, а след това го признавал за феод. Тези феоди се наричали възвърнати феоди.
Това не означава, че притежателите на феоди са се грижели бащински за тях при управлението им; макар свободните хора да са се стараели много да получат феоди, те са се отнасяли към тоя вид имоти, както днес се отнасят към ползуването на чужди. И това е, което накарало Карл Велики, най-бдителния и най-внимателния от нашите господари, да издаде редица заповеди, с които да възпрепятствува разорението на феодите, което ставало в полза на личната собственост на техните притежатели. Това показва само, че по негово време по-голямата част от бенефициите били още пожизнени; и че следователно по-големи грижи се полагали за алодите, отколкото за тях; но независимо от това хората са предпочитали да бъдат кралски васали, отколкото свободни. Желанието да разполагаш с известна част от феода е имало своите причини; но никой не е искал заедно с нея да загуби достойнството си.
Аз знам също, че Карл Велики в един от капитулариите се оплаква, че някъде е имало хора, които са давали феодите си и след това са ги изкупували като собственост. Но аз съвсем не казвам, че собствеността не се е предпочитала пред пожизненото ползуване на чужд имот (usufruit); аз казвам само, че когато е имало възможност алодът да се превърне във феод с право той да бъде предаден на наследниците, което е и предмет на горната формула, това е било много изгодно да се направи.
Глава IX
Как църковните имоти били превърнати във феоди
Държавните имоти нямали друго предназначение, освен да служат на кралската хазна за извършване на дарения с цел да се привлекат франките към нови начинания, които от своя страна да увеличат държавното имущество; и това, както казах, напълно е отговаряло на духа на нацията. Обаче даренията взели друга насока. Ние разполагаме с една реч на Хилперик, внука на Хлодвиг, в която той вече се оплаква, че почти всички негови имоти били дадени на църквата. Нашата хазна обедня — казва той, — нашите богатства преминаха към църквите; господствуват само епископите; те са нависоко, а ние вече не.»
Това довежда дотам, че майордомите, които не смеели да закачат сеньорите, опустошили църквите; една от причините, която накарала Пипин да нахлуе в Нойстрия, е, че той бил поканен от духовенството да обуздае кралете, т. е. майордомите, които лишили църквата от всичките й блага.
Майордомите на Австразия, т. е. родът на Пипиновци, се отнасяли към църквата с по-голяма увереност, отколкото майордомите на Нойстрия и Бургундия; това се вижда добре от нашите хроники, в които монасите не могат да се нахвалят от благочестието и щедростта на Пипиновци. Те самите заемали първи места в църквата. «Гарван гарвану око не вади» — е казвал Хилперик на епископите.
Пипин покорил Нойстрия и Бургундия, но тъй като се заел с унищожаването на майордоми и крале под предлог, че защищава църквата от потисничество, повече не можел да ги ограбва, понеже това би противоречало на приетата от него роля и би показало, че той си играе с нацията. Но покоряването на тия две големи кралства и унищожаването на опозиционната партия са му доставили достатъчно средства, с които да задоволи своите военачалници.
Пипин става господар на монархията, покровителствувайки духовенството. Карл Мартел, неговият син, се задържа на власт само като потиска духовенството. Виждайки, че част от кралските и част от фискалните имущества са раздадени като пожизнени дарения или като собственост на благородничеството и че духовенството, получавайки дарения от богати и бедни, придобило голяма част от самите алоди, той ограбил църквите; и понеже от първоначалното раздаване на феоди не останало почти нищо, той втори път образувал феоди. Заграбил за себе си и за своите военачалници църковните имоти, както и самите църкви, и прекратил злоупотребите, които за разлика от обикновените злини били толкова по-лесни за отстраняване, колкото по-крайни били.
Глава X
Богатствата на духовенството
Духовенството получило толкова много, че през време на трите династии всички богатства на кралството преминали много пъти през неговите ръце. Но ако кралете, благородничеството и народът намирали начин да му дадат цялото си богатство, те намирали в същото време и повод да си го върнат обратно. През време на първата династия благочестието карало хората да строят църкви, а военният дух — да бъдат те раздавани на военни, които разделяли църковните имоти между децата си. Колко земи само са излезли от църквата, предназначени първоначално за издръжка на духовенството! Кралете от втората династия разтворили ръце и го засипали с щедростите си; но след това идват норманите, които грабят и опустошават; те преследват най-много свещениците и монасите; търсят манастири; гледат да намерят някое свято място; те приписвали на духовенството унищожението на техните идоли, както и всички насилия на Карл Велики, който ги накарал едни по едни да търсят убежище на Север. Това породило у тях такава омраза, че четиридесет или петдесет години тя не можела да затихне. Колко блага загубва при това положение духовенството! Едва останали достатъчно духовни лица, които да искат връщането им. Впрочем за благочестието на третата династия имало все пак достатъчно — за образуване на фондации и раздаване на земи; широко разпространените по това време мнения и вярвания биха могли да лишат миряните от всичките им блага, ако те бяха само достатъчно честни хора. Но ако духовниците са били обзети от честолюбие, миряните също не са били лишени от него; ако умиращият дарявал, наследникът искал да вземе подареното обратно. Нямали край споровете между сеньори и епископи, благородници и абати; и се стигнало дотам духовниците силно да бъдат притиснати, защото те се поставили, бидейки принудени за това, под покровителството на някои сеньори, които ги защищавали, а след това започнали да ги притискат и те.