Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да бягаме… — Дичо шушнеше като есенна шума.
— Ще ни изпарят…
— Прати Сенки…
— На лами — този номер? Я не се бъзикай…
> Когато наближи, ще се лепнем по черупката му — едва разбираемо измърмори Алванд. — Не усещам нищо. Сякаш е празен. Твърде възможно е да сме останали незабелязани от крепостта. Просто сме се случили на пътя ѝ…
Влажен студ капеше от сивата сянка на зертона, мъгливата му обвивка гъстееше. Гръмотевици изломотваха глухо и басово, мъждиви отблясъци на светкавици правеха облака непроницаем. Нещо грамадно и тежко се плъзгаше във въздуха. Вероятно инфразвукова вълна, подгонена от движеща се маса, натискаше всичко наоколо с безтелесна, но великанска длан. Тътен или по-скоро монотонен подшумов фон издаваше приближаването на крепостта.
Скоро тя дойде съвсем близо, но още не зрима, а единствено осезаема. Подуваше се в мъглата във вид на плътнеещ сумрак, далеч по-огромна, отколкото Радослав дръзна да си представи. Вятърът, озаптил своя бяг още с нахлуването на мъгливия ореол на зертона, сега съвсем беше замрял — също като неопитния витяк, стреснат от исполинското туловище. С настъпването на небесния замък заедно с Радослав сякаш и самата земя се сви като мравка под боса пета на горила.
Радослав си помисли, че не познава друг зертон, освен малката облачна ладия.
Съотношението между тях просто не се побираше в главата му.
> Сссс… скачаме…
Диверсантите изпълзяха изпод дръвчетата-храсталаци — клоните с иглени четки бяха провиснали омърлушено.
Скочиха право нагоре.
От мъглата напълно внезапно изникна и крепостта.
Пружините в ръкавиците на Дичо освободиха тигрови стоманени нокти и той се вкопчи в мегаслонската кожа на надвисналия зертон.
Ако набръчканата кора на секвоите смайваше, то нагънато напуканата повърхност на крепостта просто смазваше сетивата. Дори впити в нея, никой от ятото — поне сто на сто Радослав — не виждаше по-надалеч от десетина разкрача. Кожата бе корава и сива, с вроговени пластини и костени пъпки. Въпреки мъгливия облак, в който туловището се губеше подобно на какавида, корубата оставаше суха.
Крилан махна на Дичо да тръгне с пълзене нагоре. Витякът потисна сърбящото го желание да избърбори каквото и да било, колкото да дойде на себе си. Реши, че споделянето на впечатления за носорози, вместо очакваното усещане за нещо костенурско, спокойно могат да почакат.
Няма ли да свикваш вече, дръвнико, тихо се скара на себе си той.
Ама свиква ли се с цял нов Свят… при това не от туристически автобус с климатик и екскурзовод.
Пълзеше подобно на дрозофила по шкембето на мастодонт и се питаше дали зертоните имат опашка, с която да пъдят досадниците като конски мухи. Ех, да беше конска муха… ама не в смисъла на „досаден“, а да носи на бой както тях…
Алванд съсна — на негово място човек тихо би свирнал — и Радослав се закатери след змея.
Повя лек ветрец. Още пет-шест минути приплъзване и ятото спря край дълги отвори, от които излизаше въздух — топъл, още по-влажен, на кълба и с отчетлива миризма. Непозната, но без всякакъв спор — съвсем животинска. Би била даже успокояваща, ако отворите не напомняха толкова хрилните цепки на хищна акула. Акулка с размерите на самолетоносач.
> Щом започне да вдишва, ще влезем.
Радослав искаше да попита защо ще се бутат между шамарите, ала отговорът като да бе очевиден — гръмотевичните оръдия на зертона бяха безопасни за тях само докато се намират върху кожата на исполина. А пък вътре сигурно имаше къде да се скрият.
Чакаха засмукване на въздуха повече от двайсет минути.
Най-сетне дихателните отвори утихнаха. Мъглата закъдри белезникави ластари наоколо. Диверсантите пропълзяха в хрилете.
Дано тези същества да не кихат.
Вече бяха няколко метра навътре, когато вятър повя в гърбовете им. Въздушният напор мудно се усилваше. Те намериха и отвориха някаква костно-мускулна клапа, преди вятърът да стане по-мощен и ятото да пропадне в дихателната система на крепостта. Присъствието им в нея би предизвикало дразнене на по-чувствителни тъкани, а оттам и тревога сред обитателите-господари на летящия колос.
В извита пролука на кухината, където тримата се укриха от въздишката на зертона, Алванд показа на Дичо лехи от стърчащи власинки по едната стена. Тя ту хлътваше, ту изпъкваше, почти докосвайки се до отсрещната по-груба тъкан. Змеят довърши нямото си изказване с категорична дъга на нокътя. Сетне един по един диверсантите внимателно се провряха край пипалцата. Озоваха се в нещо като сляпо черво, но пред Алванд — Радослав не разбра какво точно стори Водачът — зейна нов отвор и те се измъкнаха от опасното място.