Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Госпожице Тагарт! — викна главният инженер. — Не знаем какво да правим!
Слушалката чукна меко о вилката.
— И аз не знам — отговори тя.
След миг разбра, че всичко е свършило. Чу се да казва на мъжа да продължи да проверява и да й докладва по-късно и изчака звукът от стъпките му да изчезне в кънтящата тишина на преддверието. Прекосявайки чакалнята на терминала за последен път, тя погледна статуята на Натаниел Тагарт и си спомни за обещанието, което беше дала. Сега щеше да е само символ, мислеше си тя, но щеше да е такова сбогуване, каквото Натаниел Тагарт заслужаваше. Нямаше с какво друго да пише, така че извади червилото от чантата си, усмихна се на мраморното лице на човека, който щеше да я разбере, и нарисува голям доларов знак на пиедестала под краката му.
Стигна първа до ъгъла, на две пресечки източно от входа на терминала. Докато чакаше, наблюдаваше първите признаци на паниката, която скоро щеше да погълне града: имаше автомобили, които се движеха твърде бързо, някои от тях натоварени с покъщнина, имаше твърде много полицейски коли, които профучаваха, и твърде много сирени, които виеха в далечината. Новината за разрушаването на моста очевидно се разпространяваше из града; разбираха, че градът е обречен, и бяха започнали сляпо бягство, за да се измъкнат — но нямаше къде да отидат, а и това вече не беше нейна грижа.
Тя видя фигурата на Франсиско да се приближава от известно разстояние, позна отривистата му походка, преди още да може да различи лицето му под шапката, дръпната плътно над очите. Улови момента, в който той я видя, когато се приближи. Той махна с ръка и се усмихна. Някакво съзнателно подчертаване на жеста му й напомни за един друг Д’Анкония, който поздравява с „добре дошъл“ като дълго чакан пътник при портата на имението си.
Когато се приближи, тя се изправи тържествено, погледна лицето му и сградите на най-великия град в света, сякаш бяха свидетелите, които искаше, и каза бавно, с уверен и твърд глас:
— Кълна се в живота си и в любовта си към него, че никога няма да живея заради друг човек, нито ще искам друг човек да живее заради мен.
Той наведе глава, сякаш го приемаше. Усмивката му сега беше поздрав. После взе куфара й с една ръка, с другата пое нейната и каза:
— Хайде.
— Комплексът, познат като Проекта „Ф“, в чест на основателя си, доктор Ферис, беше малка сграда от стоманобетон, в долната част на склона на хълма, който поддържаше Държавния научен институт на по-високо и публично ниво. Само малкото сиво петно на покрива й се виждаше от прозорците на института, скрито в джунгла от стари дървета; не изглеждаше по-голямо от капак на шахта.
— Комплексът се състоеше от два етажа — един малък куб, сложен несиметрично върху друг по-голям. Първият етаж нямаше прозорци, само врата, обкована с железни клинове; на втория етаж имаше само един прозорец, като колебливо отстъпление пред дневната светлина, като лице с едно-единствено око. Хората от персонала на института не изпитваха любопитство към сградата и избягваха пътеките, които водеха към вратата й; никой не беше го изричал, но имаха впечатлението, че в сградата се развива проект, свързан с бацили на смъртоносни болести.
— Двата етажа бяха заети от лаборатории, които съдържаха огромно количество клетки с морски свинчета, кучета и плъхове. Но сърцето и същността на сградата беше една стая в мазето й, дълбоко под земята; стаята беше грубо покрита с порести плоскости от звукоизолиращ материал, които бяха започнали да се пукат и голата скала на пещерата прозираше през пукнатините. Комплексът винаги се охраняваше от екип от четирима специални пазачи.
— Тази вечер екипът беше увеличен до шестнайсет души, извикани по спешност от Ню Йорк. Пазачите, както и другите служители на Проекта „Ф“, бяха внимателно подбрани въз основа на една-единствена квалификация: неограничени способности за подчинение.
— Шестнайсетте души бяха разположени за през нощта извън сградата и в пустите лаборатории над земята, където оставаха безкритично на поста си, без любопитство към всичко, което можеше да се случва долу.
— В помещението в мазето доктор Ферис, Уесли Мауч и Джеймс Тагарт седяха в кресла, подредени до едната стена. В ъгъла срещу тях имаше машина, която изглеждаше като малък шкаф с неправилна форма. На предната й страна се виждаше редици от циферблати, на всеки от които имаше червен сегмент, квадратен екран, който изглеждаше като усилвател, редици числа, ред дървени ръкохватки и пластмасови бутони, както и един лост от едната страна и един червен стъклен бутон от другата. Тази лицева част като че имаше повече собствено изражение, отколкото механикът, натоварен с управлението й — беше плещест млад човек с подгизнала от пот риза, с ръкави, навити над лактите, бледосините му очи бяха замъглени от невероятно съвестна концентрация върху задачата му. От време на време раздвижваше устни, сякаш рецитираше научен наизуст урок.