![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Мммм… Просто така? За една нощ?
— Какво ми е толкова на брадата? — попита той жегнат. — Та аз съм рицар, проклето да е Дървото! Защо да нямам брада?
— Не ругай. Не и пред дами, и особено не пред една принцеса. — Тя му хвърли поглед, който трябваше да е строг, но въздействието му някак беше развалено от зле прикритата й усмивка. — Освен това, дори и да си рицар, Саймън — а предполагам, че трябва да повярвам на думите ти за това, докато не се сетя да питам чичо Джосуа това не означава, че си достатъчно порасъл, за да си пускаш брада, без да изглеждаш глупаво.
— Да питаш Джосуа? Можеш да питаш всички! — Саймън се разкъсваше между радостта, че държането й е малко по-близко до предишното, и раздразнението от думите й. — Не съм достатъчно пораснал! Та аз съм почти на шестнайсет! Ще ги навърша след две седмици.
— Наистина ли? — Погледът на Мириамел стана сериозен. — Аз станах на шестнайсет, когато пътувахме за Кванитупул. Кадрах беше много мил — открадна ми пай със сладко и сьомга, — но пък не приличаше много на празненство.
— Този крадлив злодей! — изръмжа Саймън. Още не беше забравил кесията си и срама, който трябваше да преживее поради изчезването й, независимо от множеството събития, които се случиха след това.
— Не говори така. — Мириамел изведнъж стана рязка. — Ти нищо не знаеш за него, Саймън. Той много е страдал. Животът му е бил труден.
Саймън изсумтя отвратено.
— Той бил страдал!? А какво да кажат хората, от които е крал?
Очите на Мириамел се свиха.
— Не искам да казваш повече нито дума за Кадрах. Нито дума.
Саймън отвори уста, после я затвори. „Дявол да ме вземе — помисли си, — толкова бързо се скарвам с момичетата! Те като че ли всички се упражняват като пораснат да бъдат като Рейчъл Драконката!“
Пое си дъх и каза:
— Съжалявам, че рожденият ти ден не е бил много хубав.
Тя го изгледа подозрително, после омекна.
— Може би когато дойде твоят, Саймън, можем да празнуваме и двата. Можем да си разменим подаръци, както правят в Набан.
— Ти вече ми даде подарък. — Той бръкна в джоба на наметалото си и извади синия шал. — Не помниш ли? Когато тръгвах на север с Бинабик и другите.
Мириамел се вторачи в шала.
— Ти си го запазил?
— Разбира се. Винаги беше с мен. Как няма да го запазя!?
Очите й се разшириха, след това тя внезапно стана от каменната скамейка.
— Трябва да тръгвам, Саймън — каза Мириамел със странен тон, без да го гледа. — Извини ме, моля. — После прибра полите си и бързо се отдалечи по белите и черни плочи на Огнената градина.
— Дявол да ме вземе! — каза Саймън. А пък нещата най-после като че ли бяха започнали да се оправят. Какво беше направил пък сега? Кога щеше да се научи да разбира жените?
Бинабик, като най-близък до пълноправен член на Лигата, прие клетвите на Тиамак и отец Странгиард и след като се заклеха, на свой ред изрече своята клетва пред тях. Гелое ги гледаше язвително — никога не беше държала особено на формалностите на Лигата, което беше една от причините да не стане неин член въпреки огромното уважение, което изпитваха към нея останалите Носители на свитъка. Имаше и други причини, но Гелое никога не говореше за тях — а всичките й стари другари, които биха могли да ги обяснят, вече ги нямаше.
Тиамак се разкъсваше между радост и разочарование. Толкова дълго бе мечтал това да се случи един ден, но във въображението си беше получавал своя свитък и перо от Моргенес, а Джарнауга и Укикук бяха гледали с одобрение. Вместо това той самият беше донесъл медальона на Диниван от Кванитупул, след като Исгримнур му го беше дал, и сега седеше с общо взето неодобрените наследници на онези велики хора.
И все пак имаше нещо невъобразимо вълнуващо дори в такова скромно осъществяване на мечтата му. Може би този ден щеше да се запомни — идването на ново Поколение в Лигата, нови членове, които да направят Носителите на свитъка така значителни и уважавани, както са били по времето на самия Ейлстан Фискерн!…
Стомахът на Тиамак изкурка. Гелое обърна жълтите си очи към него и му се усмихна. Покрай вълнението на сутрешните приготовления той беше забравил да яде. Притесни се. О, я стига! Това бяха Онези, които наблюдават и оформят — напомняха му колко е важен. Нова епоха, наистина — събраните тук трябваше да работят с всички сили, за да бъдат поне наполовина такива Носители на свитъка, каквито бяха техните предшественици. Това щеше да научи Тиамак, дивака от Селска горичка, да не си позволява да бъде толкова напорист!
Коремът му изкурка отново. Тиамак този път избегна погледа на Гелое и се сви към коленете си: беше клекнал върху рогозката на пода в палатката на Странгиард като продавач на глинени съдове в студен ден.