Друговремец [bg]

Последва неловко мълчание. Джейми ме гледаше отворил уста. Накрая рече едва доловимо:

- Клеър, на около три километра сме от затвора Уентуърт. Утре трябваше да ме обесят. Каквото и да се е случило с Рандал, англичаните скоро ще забележат, че ме няма.

Прехапах устни. Вярно беше. Бях помогнала, като освободих другите затворници, но в крайна сметка щяха да направят равносметка и да започнат да го издирват. А благодарение на начина, по който го бяхме измъкнали, от затвора щяха несъмнено да поемат първо насам. Джейми продължи:

- Ако имаме късмет, снегът ще ги забави, докато успеем да заминем. Ако ли не... - Той сви рамене, взрян в пламъците. - Клеър, няма да им позволя да ме върнат. А да спя упоен, да съм безпомощен, когато дойдат, да се събудя отново в окови... Не мога да го понеса.

По миглите ми висяха сълзи. Не смеех да премигна и ги оставих да паднат на бузите ми.

Той стисна очи от горещината на огъня. Озарено, лицето му изглеждаше лъжовно здраво. Дългите мускули на гърлото му се присвиха, когато преглътна.

- Не плачи, сасенак - каза той толкова тихо, че почти не го чух. Потупа ме по крака със здравата си ръка, опитвайки се да ме успокои. - Мисля, че все пак сме в безопасност, моме. Ако мислех, че може лесно да ни заловят, нямаше да губя тези часове да лекуваш ръка, която и бездруго не ми трябва. Отиди да извикаш Мърто. После ми дай да пийна нещо и ще започнем.

Заета се с приготовленията на масата, не чувах какво си шепнат двамата, но видях как почти събират глави, след което жилавата ръка на Мърто докосна леко едното ухо на Джейми - от малкото ненаранени места.

После Мърто кимна веднъж за довиждане и закрачи към вратата, но скришом, покрай ламперията, като плъх. Настигнах го в коридора и го сграбчих за наметката, малко преди той да стигне до входната врата.

- Какво ти каза? - изсъсках. - Къде отиваш?

Смуглият дребен мъж се поколеба, но отговори спокойно:

- Отивам с младия Абсалом до затвора Уентуърт, за да наблюдаваме какво става там. Ако идват червенодрешковци, ще ги изпреваря, ще стигна дотук пръв и ако има време, ще ви скрия и двамата, а аз ще замина с още три коня, за да им привлека вниманието по-далеч от имението. Има една изба - може да свърши работа като скривалище, ако онези не се стараят много-много.

- А ако няма време да се крием? - Изгледах го с присвити очи, предизвиквайки го да не отговори, ако смее.

- Тогава ще го убия и ще те взема със себе си - отвърна той без колебание. - И да искаш, и да не искаш - добави със зловеща усмивка и се обърна да си върви.

- Секунда! - повиших глас. - Имаш ли допълнителна кама?

Чорлавите му вежди се стрелнаха нагоре, но ръката му легна на колана.

- Защо ти е тук? - Той завъртя очи към великолепието и спокойствието на антрето. Таванът беше изрисуван, а по стените висяха красиви гоблени.

Джобът, в който криех камата си, беше разкъсан и непотребен. Взех камата на Мърто и я вмъкнах между фустата и корсажа си, както бях видяла да правят циганките.

- Човек не знае, нали? - рекох с равен тон.