Друговремец [bg]

От вцепенението ме изтръгна мученето на добитък. Вдигнах глава - Макранох излизаше от колибата. Когато отвори вратата, влезе порив зимен въздух, наситен с мученето и викове на мъже. Вратата се затръшна зад огромното космато туловище, а аз се обърнах към Мърто, за да го попитам какво ще правим.

Изражението му ме накара да млъкна. Рядко го бях виждала с нещо различно от търпелива, макар и кисела физиономия, но сега направо грееше от едва стаено вълнение.

Хванах го за ръката.

- Какво има? Кажи ми бързо!

Имаше време само да каже:

- Говедата! На Макранох са! - преди Макранох да се втурне обратно в колибата, бутайки пред себе си длъгнест младеж.

С последно побутване той застави младежа да се изправи до стената. Явно Макранох намираше физическата конфронтация за ефективна тактика - опита същия метод „нос в нос“. По-неуравновесен или по-бодър от мен, младежът се прегърби неспокойно.

Макранох започна с мил тон.

- Абсалом, моето момче, преди три часа те изпратих да ми доведеш четирийсетте говеда. Казах ти, че е важно, защото наближава страшна снежна буря. - Внимателно модулираният му глас се повишаваше. - Когато чух говедата отвън, си каза: „А, Маркъс, ето го Абсалом, намерил е животните, колко добро момче, сега всички можем да се приберем вкъщи, да се сгреем край огъня, а говедата - в безопасност в кошарите си.“

Юмрук с размерите на шунка беше стиснал жакета на Абсалом и започна да извива плата. Макранох вече крещеше:

- И като изляза да те поздравя за добре свършената работа, започвам да броя животните. И колко преброявам, Абсалом, хубавото ми малко момче? - Маркъс нямаше особено дълбок глас, но можеше да вика като за трима. - Петнайсет! - И той вдигна Абсалом на пръсти. -Петнайсет от общо четирийсет! А къде са останалите? Къде? Някъде в снеговете, да умрат от студ!

Мърто се беше свил в сенките и наблюдаваше цялата случка. При последните думи на Макранох обаче очите му просветнаха развеселено. Внезапно осъзнах какво беше тръгнал да ми казва и къде беше Рупърт в момента. Или, ако не къде е, то поне какво прави. И надеждата ми се повъзвърна.

Беше съвсем тъмно. Светлините на затвора грееха слабо през снега като фенерите на потънал кораб. Чаках под дърветата с двама от спътниците си и премислях за хиляден път какво може да се обърка.

Щеше ли Макранох да изпълни своята част от сделката? Щеше да му се наложи, ако искаше безценните си говеда обратно. А дали сър Флетчър щеше да повярва на Макранох и да нареди тъмниците да се претърсят? Сигурно - с баронета шега не биваше.

Бях видяла как животните се скриват, едно по едно, през канавката, която водеше до тайната врата, под майсторските насоки на Рупърт и хората му. Щяха ли да успеят обаче да вкарат животните вътре? И ако ли да, какво щяха да правят вътре - полудиви животни, приклещени в каменен коридор, осветен от ярки факли? Е, може би щеше да сработи. Коридорът не беше много по-различен от кошарите им с каменни подове, с все факлите и миризмата на хора. Ако стигнеха вътре, планът можеше да успее. Самият Рандал едва ли щеше да повика помощ, за да не привлече внимание към игричките си.