Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Стоеше сред обширен, плосък пейзаж, нарисуван от ярка, режеща очите светлина, нарушаван само от окастрени дървета и гърбиците на червени скали. Слънцето над тях тлееше като нажежено до бяло кюлче.
— Пустиня — обади се тя. — Боже, !Ксабу, това пък откъде се появи?
— Аз го направих.
Тя се обърна, а учудването й продължи да нараства. !Ксабу застана до нея — съвсем ясно си личеше, че е той. Безличният сим от опериращата система на военната лаборатория беше изчезнал и бе заменен от нещо, много близко до собственото дребно и крехко тяло на приятеля й. Дори и лицето въпреки известната гладкост и вдървеност беше неговото собствено. Симът на !Ксабу беше облечен, както предположи тя, в традиционната носия на народа му — кожена препаска на слабините, сандали и наниз мъниста от яйчени черупки на врата. На едното му рамо висяха лък и колчан със стрели, а в другата си ръка държеше копие.
— Ти си го направил? Всичко това?
Той се усмихна.
— Не е чак толкова, колкото изглежда, Рени. Части от него съм наел от други модули за пустинята Калахари. Има много свободни мощности на разположение. Намерих няколко академични симулации — екологични модели, биологични еволюционни проекти — в базите с данни на университета в Натал. Това е дипломната ми работа — усмивката му стана още по-широка. — Още не си се погледнала.
И тя се погледна. Краката й бяха боси и също беше с набедрена препаска. Имаше повече украшения от !Ксабу и нещо като кожен шал, който покриваше горната част на тялото й, привързан на кръста с груб ремък. Спомни си, че трябва да проверяват V-резервоарите, и го попипа. Обработената кожа беше хлъзгава и малко раздърпана — също като онова, което се предполагаше, че е.
— Това се нарича карос. — !Ксабу посочи мястото на гърба й, където шалът зееше. — За жените от моя народ то е нещо повече от дреха. В него носят малките бебета, както и храната, намерена през деня.
— Ами това? — тя вдигна парчето дърво, което държеше в другата си ръка.
— Пръчка за копаене.
Рени се разсмя.
— Да се смаеш, !Ксабу. Откъде дойде всичко това? Искам да кажа, как се озова в тази система? Не може да си го направил, откакто дойдохме тук.
Той поклати глава. Лицето на сима му беше сериозно.
— Копирах го от паметта си в политехниката. Рени усети как стомахът й тревожно се свива.
— !Ксабу!
— С помощта на Мартин. За да сме в безопасност, го прекарахме по… как го нарече тя? Офшорен маршрут. И аз ти оставих съобщение.
— За какво ми говориш?
— Докато бях в системата на политехниката, оставих там съобщение за теб. Писах, че съм се опитвал да се свържа с теб и се надявам скоро да поговорим за следването ми и за дипломната ми работа.
Рени поклати глава. Нещо зазвъня, тя протегна ръка и докосна висящите си обеци.
— Не разбирам.
— Мислех си, че ако някой проверява контактите ти, ще е добре да си мисли, че не знам къде си. Може би тогава няма да преследват хазайката ми. Не че тя е свестен човек, но не заслужава да й се случва онова, което се случи с нас. Но, Рени, аз съм нещастен.
Беше й трудно да следи мисълта му.
— Защо, !Ксабу?
— Защото когато оставих съобщението, осъзнах, че лъжа умишлено. Никога преди не го бях правил. Страх ме е, че се променям. Не е за учудване, че изгубих песента на слънцето.
Дори и зад маската на симулацията му Рени виждаше колко е притеснен малкият мъж.
„Точно от това се страхувах“ — помисли си тя. Не можеше да се сети как би могла да го успокои. С всеки друг приятел би спорила за етичността на необходимата лъжа, за защитния фалш, но никой друг от нейните приятели не би чувствал лъжата като физическа поквара; не можеше да си представи някой друг в целия си живот да бъде отчаян, защото не можел да чуе гласа на слънцето.
— Покажи ми още — само това можа да каже. — Разкажи ми за това място.
— Едва сега започва. — Той протегна ръка и я докосна по лакътя, сякаш да й благодари за това, че смени темата.
— Не е достатъчно само да направиш нещо, което изглежда като земята на моя народ — трябва и да го чувстваш по същия начин, а аз все още не притежавам достатъчно умения. — !Ксабу тръгна и Рени пое след него.