Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Добре. Хайде, влизаме.
Сега, когато моментът беше дошъл, тя внезапно се почувства неспокойна, сякаш беше на ръба на висока кула и се готвеше да се хвърли във водата. Издърпа ризата над главата си, за секунди остана по сутиен и бикини и погледна надолу към резервоара. Въпреки че в стаята беше топло, усети как кожата й настръхва.
„Това е само интерфейс — напомни си тя. — Просто вход-изход като при комуникативния екран. Оставяш баща ти да ти влияе с приказките си за ток във ваната, момиче!“ Освен това щеше да е много по-лесно, отколкото когато го направеха наистина — без катетри и системи и с потапяне само за малко.
Дръпна маската на лицето си, набута контакторите в ноздрите си и постави гъвкавия мехур с вградения микрофон на устата си. Джеремая вече беше включил помпите: освен лекия метален хлад въздухът й се стори — и на вид, и на вкус — съвсем обикновен. Със слушалките беше лесно, но се оказа малко по-трудно да нагласи както трябва окулярите. Когато най-накрая ги затвори, се потопи в резервоара слепешката.
Гелът беше достигнал стазис — телесна температура и същата плътност като тялото й, така че тя заплува в безтегловност. Бавно протегна ръце, за да се центрира. Краят на резервоара беше извън обсега им. Тя висеше сред нищото — малка колабираща звезда. Мракът и тишината бяха абсолютни. Рени чакаше в празнотата Джеремая да задейства началната последователност. Като че ли трябваше да чака дълго.
В очите й нахлу светлина. Вселената изведнъж пак придоби дълбочина, въпреки че тази дълбочина беше неизразимо сива. Чувстваше как лекият натиск се мести, докато хидравличната система изправи V-резервоара до работния му ъгъл — деветдесет градуса. Размърда се леко. Усещаше теглото си, макар и не много: усещането за плуване беше сменено от слабо чувство за гравитация, въпреки че гелът можеше да се пригоди обратно към безтегловност или към каквото и да било, което симулацията изискваше.
Друга фигура се появи и увисна пред нея. Беше гол сим — нищо повече от международния символ за човешко същество.
— !Ксабу? Как се чувстваш?
— Много странно. Различно е от залата с оборудването. Като че ли съм… в нещо…
— Знам за какво говориш. Хайде да опитам — тя подаде няколко команди с ръка и създаде по-тъмносива равнина под тях, която се простираше до предполагаемия хоризонт, и придаде на празното пространство посоки нагоре и надолу. Спуснаха се върху равнината и я усетиха плоска и твърда под краката си.
— Това дъното на резервоара ли е? — попита !Ксабу.
— Не, просто гелът се втвърдява там, където процесорите му нареждат да се втвърди. Ето, виж — оформи една топка в същия цвят като земята. Усещаше я съвсем твърда под пръстите си. Смекчи я нарочно до плътността на гума. Процесорите се подчиниха. — Дръж!
!Ксабу протегна ръка и хвана топката във въздуха.
— А това също е гелът и се втвърдява там, където се предполага, че трябва да усетим някакъв предмет?
— Точно така. Той дори може да не образува цял предмет, а само да подава правилните тактилни реакции на ръцете ни.
— А когато я хвърля — той я метна отново към Рени, — той анализира дъгата, която тя трябва да опише, и после я пресъздава първо в моя резервоар, а после — и в твоя?
— Точно така. Също като в училище, но с по-добра апаратура. Твоят резервоар може да е от другата страна на земното кълбо, но ако те виждам тук, веществото в тези резервоари оформя преживяването.
!Ксабу поклати одобрително глава.
— И преди съм ти го казвал, Рени, но твоята наука наистина е в състояние да прави чудеса.
Тя изсумтя.
— Всъщност тя не е моя наука. Освен това, както вече видяхме, тя е в състояние да прави и доста големи ужасии.
Създадоха и подредиха още няколко обекта, провериха калиброването на такторната система и различните ефекти — температура, гравитация, — с които по-примитивната система на оборудването в политехниката не разполагаше. Рени усети, че й се иска да работи с по-изпипана симулация, с нещо, което наистина би й дало представа за възможностите на резервоарите. И все пак като за първи ден днешния си го биваше.
— Мисля, че направихме каквото трябва — каза тя. — Искаш ли да опиташ още нещо?
— Всъщност да. — !Ксабу — или безликият му сим — се обърна към нея. — Не се безпокой. Има нещо, което искам да споделя с тебе — подаде няколко команди с ръка. Сивата вселена изчезна и те се озоваха в мрак.
— Какво правиш? — разтревожи се тя.
— Моля те. Ще ти покажа.
Рени с мъка потисна желанието си да настоява за отговори. Не обичаше да оставя някой друг да контролира нещата.
И когато й се стори, че вече не издържа, пред нея се разля сияние. Започна като тъмночервено, след това се превърна в мозайка от бяло, златно, алено и плътен кадифен пурпур. Разкъсан от този ослепителен блясък, мракът се оформи в странни силуети; светлина и мрак се вихреха и се смесваха. Светлината на едно място започна да става все по-силна и най-накрая се сгъсти в диск — толкова ярък, че не можеше да го гледа. Тъмните области приеха форма и дълбочина и се спуснаха в дъното на зрителното й поле като пясък, изсипан в чаша вода.