Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Косата на свещеника стърчеше на кичури във всички посоки, а превръзката на окото му се бе поизместила настрани, все едно току-що бе вдигнал глава от книгите, в които се бе взирал цяла нощ… както всъщност си беше.
— Счетоводителят на манастира е написал — продължи той: — „Лордът не знае колко ще продължи пътуването му до Дървото на Римър…“
— То е неизвестно — каза Джарнауга. — Всъщност вероятно монахът погрешно е разбрал или е стигнало до него от трета ръка… но с положителност е име. Вероятно ще научите, когато стигнете до планината Урмшайм.
— Може би — добави замислено Джосуа — е град, през който ще минете, или селище в подножието на планината?
— Възможно е — не скри колебанието си Бинабик, — но от онова, което знам за тези места, между разрушения Скенди и планината няма нищо такова — нищо, освен лед, дървета и скали, разбира се.
Докато се сбогуваха, до слуха на Саймън достигна гласът на Сангфугол от стаята в дъното: пееше на лейди Воршева:
— … Дали да се заскитам
сред този зимен мраз?
Или да се завърна у дома?
Каквото и да кажеш, аз…
Саймън взе колчана си и провери за трети или четвърти път дали Бялата стрела е там. Като в просъница си даде сметка, че отново потегля на път — и отново не беше съвсем наясно защо. Толкова кратко беше времето, прекарано в Наглимунд. И вече изтичаше. Докосна хлабаво вързания около врата му син шал и си даде сметка, че повече може и да не срещне тези, които оставаха в тази стая или в Наглимунд… Сангфугол, стария Таусър или Мириамел. За момент му се стори, че сърцето му спира, той протегна ръка да се подпре на нещо и усети една силна ръка да го сграбчва за лакътя.
— Дръж се, момче. — Беше Хейстън. — Не стига, че не знаеш да въртиш меча и да стреляш, ами сега ще трябва и да те качим на коня.
— На кон? — възкликна Саймън. — Това ще ми хареса.
— Няма да ти хареса — ухили се Хейстън. — Първите месец-два.
Джосуа се обърна с по няколко думи към всеки от тях, след което си заразменяха сърдечни и тържествени ръкостискания. Малко по-късно се озоваха в мрачния мразовит двор, където ги очакваше Куантака заедно със седем потропващи с копитата си и изпускащи пара коне, пет от които ездитни и два товарни за тежкия багаж. Ако въобще имаше луна, беше се скрила като заспала котка зад одеялото на облаците.
— Добре, че е тъмно — обади се Бинабик и се метна в новото седло върху сивия гръб на Куантака.
Мъжете, които за първи път виждаха „коня“ на трола, се спогледаха изненадани. Бинабик цъкна с език и вълчицата се понесе пред тях. Стражата вдигна бариерите и скоро спътниците излязоха под необятното небе сред ширналото се, тънещо в сенки поле.
— Сбогом на всички — промълви Саймън.
Високо в Стайл, от билото на извисяващия се над Наглимунд хълм ги наблюдаваше един черен силует.
В безлунната нощ Инген Джегер не успя да види почти нищо, освен това, че някакви хора излизат от замъка през източната врата. Това все пак беше достатъчно, за да възбуди любопитството му.
Потри ръце и помисли да извика някой от хората си, за да се спуснат и да огледат по-добре. Вместо това вдигна юмрук към устата си и избуха като снежен бухал. След секунди от шубрака се измъкна огромен силует. Беше хрътка, по-голяма дори от онази, която бе удушила опитомената вълчица на трола, грейнала в бяло под лунната светлина; очите й проблясваха като два перлени прореза върху издължената ухилена муцуна. Звярът изръмжа глухо и дълбоко и завъртя глава.
— Да, Нику’а, да — изсъска Инген. — Пак е време да половуваме.
35. Гарванът и котелът
Щом хлопането се възобнови — скръбен звън, знак за толкова много и все неприятни неща — Мейгуин трепна. Едно от момичетата, дребна белокожа красавица, която Мейгуин от пръв поглед бе преценила като кръшкачка, пусна гредата, която избутваха, и затисна уши с ръце. Тежката греда, с която се опитваха да затворят портата, за малко да се стовари върху тях, но Мейгуин и другите две момичета успяха да я задържат.
— По дяволите, Сифга — изръмжа Мейгуин, — да не си полудяла?! Гредата можеше да ни счупи краката.
— Съжалявам, госпожо — отвърна момичето с пламнали страни. — Просто този звън… стреснах се!
Тя зае отново мястото си и всички забутаха, опитвайки се да наместят тежката дъбова греда в жлеба, за да затворят вратата. Зад оградата струпаните червеникави говеда мучаха, разтревожени също като младите жени от несекващото хлопане.