Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Да те изпрати… в Набан!?
— Разбира се, идиот такъв. — Тя се намръщи. — От страна на майка ми аз съм от дома Ингадарин, много благороден род от Набан. Леля ми е омъжена за Леобардис! Кой по-добре от мен би могъл да убеди херцога!?
Тя плесна с пъхнатите си в ръкавици ръце, за да е по-категорична.
— О… — Саймън не знаеше какво да отговори. — Може би Джосуа смята, че това ще е… би било… не знам. — Той се замисли. — Имам предвид дали е редно дъщерята на Върховния крал да бъде тази… която организира съюзи, насочени срещу него?
— А кой познава по-добре намеренията на Върховния крал?
Вече наистина беше ядосана.
— А какво… — Той се поколеба, но любопитството му надделя. — Какво изпитваш към баща си?
— Дали го мразя? — В гласа й прозвуча горчивина. — Мразя това, в което се превърна. Мразя това, което мъжете около него го подучиха да върши. Ако все пак открие доброта в сърцето си и осъзнае грешките си… е, тогава отново бих го обикнала.
В кладенеца се изсипа цяла лавина камъчета. Саймън продължаваше да стои неловко до нея.
— Съжалявам, Саймън — каза накрая тя. — Станала съм много лоша. Старата ми дойка би се изумила, че съм забравила възпитанието си, обикаляйки из горите. Как си ти, как вървят нещата ти?
— Бинабик ме помоли да тръгна с него в мисията, на която го изпраща Джосуа — отговори той неочаквано за самия себе си. — На север — добави многозначително.
Очакваше да се притесни и дори да се уплаши, но лицето й сякаш грейна отвътре; и макар да му се усмихваше, тя като че ли не го виждаше.
— О, Саймън! — възкликна тя. — Колко смело! Колко прекрасно! Можеш ли… Кога тръгвате?
— Утре — отвърна той, смътно съзнавайки, че поради някаква странна причина „помоли да тръгна“ се бе превърнало в „тръгвам“. — Но все още не съм решил — едва чуто добави той. — Помислих си, че може да съм по-нужен тук, в Наглимунд — да мятам копия от крепостната стена.
Последното беше казано, за да не би тя случайно да си помисли, че остава, за да работи в кухнята или нещо от този сорт.
— О, Саймън — продължи Мириамел и внезапно хвана студената му ръка. — Ако чичо ми има нужда да го направиш, трябва да го направиш! Толкова е слаба надеждата, която ни крепи, ако е вярно всичко, което чувам…
Тя посегна към шията си и бързо размота небесносиния шал, който носеше — нежна, прозрачна ивица плат, — и му го подаде.
— Вземи това и го носи.
Саймън усети кръвта да нахлува с бучене в главата му и да избива върху бузите му и положи максимални усилия устните му да не се разтегнат в малоумна усмивка от изумление.
— Благодаря… принцесо — промълви най-после той.
— Ако го носиш — тя се изправи, — ще бъде все едно и аз самата съм там.
Направи лека танцова стъпка и се разсмя.
Саймън напразно се опитваше да проумее какво точно се бе случило, и то за толкова кратко време.
— Точно така, принцесо — смотолеви той. — Все едно сте там.
Нещо в тона му мигновено промени настроението й: изражението й стана сериозно, дори тъжно. Усмихна се още веднъж, но този път усмивката й бе вяла и някак унила, след това светкавично пристъпи към него — той така се стресна, че за малко не вдигна ръка да я отблъсне — и докосна със студените си устни бузата му.
— Знам, че ще се държиш храбро, Саймън. Върни се невредим. Ще се моля за теб.
И мигновено изчезна — хукна през двора като момиченце, с пелерината си приличаше на тъмносива вихрушка, и се скри в сумрака на свода. Саймън стоеше с шала в ръка. Мислеше за него, за усмивката й, докато целуваше бузата му, и усети в него да лумва някакво пламъче. Сякаш по някакъв необясним начин една-единствена факла се възправяше с пламъка си срещу огромния сив мраз, вкочанил целия север. Едничка ярко блещукаща светлинка сред ужасяващ ураган… но дори едно самотно огънче е в състояние да отведе пътника невредим до дома му.
Събра мекия плат на топка и го пъхна под ризата си.
— Радвам се, че дойдохте толкова скоро — каза лейди Воршева.
Великолепието на жълтата й рокля сякаш се отразяваше в тъмните й очи.
— За мен е чест, милейди — отвърна свещеникът; погледът му блуждаеше из стаята.
Воршева се засмя дрезгаво.
— Вие сте единственият, за кого е чест да ме посети. Но това няма значение. Нали разбирате какво трябва да направите?