Престолът от драконова кост

По залез-слънце на другия ден след разговора с принцесата Саймън се озова в покоите на принц Джосуа, за да се сбогува. Усещаше се някак замаян, сякаш току-що се бе събудил, докато слушаше последния разговор на принца с Бинабик. Момчето и тролът цял ден бяха приготвяли багажа си, бяха намерили нова подплатена с кожа пелерина и шлем, както и ризница, която Саймън да носи под връхните си дрехи. Тя едва ли би могла да го предпази от пряк удар на меч или улучила го в гърдите стрела, но щеше да му е от полза при някое не чак толкова смъртоносно нападение.

Тежестта й му вдъхна увереност, но Хейстън го предупреди че в края на целодневните преходи няма да му е особено весело.

— Да си воин е тежко бреме, момче — каза едрият мъжага, — а най-тежкото е да оживееш.

Самият Хейстън бе един от тримата еркинландци, направили крачка напред, когато капитаните подканиха желаещите. Като своите двама спътници — едрия почти колкото него Етелбърн, ветеран с рунтави мустаци и с белег върху лицето, и кльощавия Гримрик с лоши зъби и проницателен ястребов поглед — той се бе подготвял за обсада толкова дълго, че всичко, което би го размърдало, беше за предпочитане, дори едно такова опасно и тайнствено приключение, каквото се очертаваше да бъде това. Когато Хейстън разбра, че и Саймън тръгва, решението му да се присъедини стана още по-непреклонно.

— Да пращаш такова момче е лудост — изломоти той, — особено кат не се е научило да върти меча и да опъва лъка. По-добре да ида да го науча.

Слудиг, човекът на херцог Исгримнур, беше също там, млад римър в същите доспехи като на еркинландците — кожи и конусообразен шлем. Вместо дълъг меч, с каквито бяха въоръжени другите, русобрадият Слудиг беше пъхнал в колана си два нащърбени топора. Хилеше се веселяшки на Саймън, предугаждайки въпросите му.

— Случва се единият да заседне в нечий череп или гръден кош — обясни римърът. — Добре е да имаш един в резерва.

Саймън се опита да се усмихне.

— Добра повторна среща, Саймън — протегна мазолестата си ръка Слудиг.

— Повторна ли?

— Срещнахме се преди време в манастира „Хоудрунд“ — разсмя се Слудиг. — Но ти яздеше със задника нагоре на седлото на Айнскалдир. Надявам се, че можеш да яздиш и както трябва.

Саймън се изчерви, стисна ръката на северняка и се извърна.

— Не сме в състояние да ви подпомогнем кой знае с какво — изказваше съжаленията си Джарнауга на Бинабик. — Скендианските монаси не са оставили почти никакви записки за експедицията на Колмънд, освен сметките от продажбата на екипировката. Вероятно са го помислили за луд.

— Сигурно са имали основание — отбеляза тролът.

— Все пак открихме нещо — намеси се Странгиард.