Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Мисля, че вече никога няма да научим. — Мириамел хвърли поглед към него, после пак наведе очи над цветята.

Беше по-хубава от всякога. Златната й коса — боята се беше отмила — беше по момчешки къса, но на Саймън му харесваше как подчертава твърдата, остра линия на брадичката й и зелените й очи. А и по-сериозното изражение, което имаше сега, я правеше още по-привлекателна. Той й се възхищаваше — това беше точната дума. Копнееше да я защитава от всичко и всеки, но в същото време знаеше много добре, че тя никога няма да позволи на никого да се отнася към нея като към безпомощно дете.

Усещаше, че и нещо друго се е променило в Мириамел. Тя все още беше мила и любезна, но в нея имаше отчужденост, която той не помнеше, някаква сдържаност. Старото равновесие, изковано между тях, сякаш беше нарушено, но той не разбираше напълно какво го е заменило. Мириамел изглеждаше някак по-отдалечена, и при това му бе някак по-близка отпреди. А пък той като че ли я плашеше с нещо.

Не можеше да откъсне поглед от нея, затова беше благодарен, че в момента вниманието й е заето с кокичетата в скута й. Беше толкова странно да седи срещу истинската Мириамел след всичките месеци на спомени и представи, че му беше трудно да мисли. Сега, когато беше минала първата седмица от завръщането й, част от неловкостта като че ли беше изчезнала, но между тях все още съществуваше празнота. Дори някога в Наглимунд, когато за пръв път я бе видял като кралска дъщеря, каквато беше, между тях нямаше чак такава отчужденост.

Саймън й беше казал — не без известна гордост — за приключенията си през последната половин година. За своя изненада беше открил, че нейните преживявания са били също така безумно невероятни, както и неговите.

Отначало беше решил, че ужасите на нейното пътуване — килпите и гхантите, смъртта на Диниван и лектор Ранесин, нейното не съвсем ясно пленничество на кораба на един набански благородник — са съвсем достатъчни да обяснят стената, която чувстваше помежду им. Те бяха приятели и дори ако никога не можеха да бъдат нещо повече, приятелството им беше истинско, нали? Нещо се беше случило, нещо, което бе променило отношението й към него.

„Възможно ли е да съм аз? — чудеше се Саймън. — Възможно ли е да съм се променил толкова, че тя вече да не ме харесва?“

Той несъзнателно гладеше брадата си. Мириамел вдигна очи, погледна го и се усмихна насмешливо. Той почувства приятна топлина: все едно че я беше видял в старата й маскировка като Мария, прислужницата.

— Ти май си много горд с това, а?

— С кое? С брадата ли? — Саймън изведнъж се зарадва, че не я беше обръснал, защото се изчерви. — Ами тя… просто порасна.