Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
> Според обстоятелствата.
— Аха… ясно.
— Радвам се, че ти е ясно. Готов ли си да продължаваме?
— Да.
— Окей. Отмести се да приберем ковчега.
Денят уж бе горещ, поне лъчите на Райко жареха, ала щом диверсантите се подадоха от гърлото на пещерата, вкочаняващ вятър ги забрули на часа.
Намираха се високо по склона на планината, но още далеч от върха, който се губеше под тежко облачно сомбреро. Засенчените части на мъгливата шапка оловно сивееха. Но близо до змейовете и витяка полегналите по планинската снага иглолистни храсталаци още се радваха на двете слънца. Голямото след около два ури щеше да се скрие зад склона, но тогава червената звезда щеше да поеме дежурство. Радослав отново погледна надолу.
Прекосената от диверсионното ято част на острова лежеше под тях наистина като на длан. Дори от значителното разстояние във великанската гора се различаваха отделни дървета.
От три страни хоризонтът беше размазан — небето опираше в океана. Съвсем смътно през маранята простъпваха бледи контури на други острови, някои също нахлупили облачни шапки.
— Тук разваля ли се изобщо времето?
— И още как! Само че този сезон е най-спокойният. Скоро ще започнат пролетните дъждове и бури. Даже вече трябваше да вали.
— Магия?
— Ох, каква е тая твоя магомания… Метеорологични заклинания биха били прекалено всеобхватни. Прекалено деликатно и мъчно за пресмятане нещо. Не, Радо. Просто хубаво време. Райко е спокоен, напоследък не сме наблюдавали големи изригвания по него…
На пребежки и спотаявания достигнаха ивица почти истинска гора — храстите тук бяха поизправени над скални зъбери и така повече приличаха на дръвчета. Диверсантите приклекнаха и се огледаха.
— След километър нагоре по склона има пролази във втора пещерна мрежа. По нея стигаме до самото сърце на планината.
— Ако Владетелките са тук — предположи Радослав, — в онези дупки ще е бъкано от нефилими. Като бълхи в кошара.
— Навярно да. Но пещерите са толкова много, че не биха могли да контролират и четвърт от тунелите, които знаят. Със сигурност за две трети от целия лабиринт дори не подозират… Ей! Какво ти е?
— Нъ-нищо…
Пребледнял, Дичо се вглеждаше под краката си. Допреди малко, когато ярките лъчи на Райко промушваха бодливите вейки, за миг му се стори, че сянката му изведнъж избледня… а мърдащите сенки на клоните и неподвижните на шарканите останаха без промяна. Сякаш слънцето бе залязло зад облак — но само над него и над никой друг…
Беше илюзия, какво друго. Райко се потапяше в края на планинската шапка, а Янкул едва очертаваше ясни и контрастни сенки, защото и край него се струпваха перести пухчета, подобни на отпечатъци от миди в небесния свод.
— Зле ли ти е, Радо?
— Нъ-не… — И съвсем напосоки изфъфли в нелогичен опит да отхвърли подозрителното видение: — Облак. Там, виж.
Фронт мъгла се спускаше от върха. Кълбести буци я изпреварваха, сякаш мъглата плашеше подножието на планината с призрачни безплътни лавини.
— Олеее… Не е облак — издиша Крилан и добави толкова тихо, че Дичо едва го чу: — Сега ще стане весело.
— Какво значи това? — не разбра Радослав.
— Елементарно, драги ми Уотсън — загазихме! — изпъшка змеят.
— Как…
— Небесен ламийски замък — отрони Алванд.
Дичо забрави глупавото си безпокойство, стиснало сърцето така ненадейно и безпричинно — нямаше повод, нали? Да, изчезналата за кратко пуста сянка го уплаши. Сега обаче изпитваше недоумение по две причини, първо: Защо не съм „зашеметен“; и второ — какво толкова страшно имаше в това да срещнат лами? Нали са заедно във войната. Неудобно е да си съюзник с някого, пък да се сещаш за стари вражди.
> Не е наша — едва просъска Алванд. — Мирише РАЗЛИЧНО!
— Тюууу… — с въздушен шепот Крилан люшна паст към ухото на Радослав. — Забелязаха ни. Я да видим, ще ли се ступаме, или… Стой спокойно. Не прилича да ни нападат.
Дичо по нищо не можеше да съди има ли агресивни намерения облакът, за който змейовете твърдяха, че крие ламийска крепост. Но, въпреки че топката мъгла се различаваше малко от другите, тя изглеждаше доста застрашително. Бе черно-лилава, космата отстрани и заоблена отпред.
Минута по-късно откъм скрития за пряк поглед зертон започна да тътни гръмотевичен хорал, а в облачния търбух ръждиви мълнии се гърчеха като червеи в сива найлонова торба.
— Абе, Ваньо, светкавиците нали са ваш… наш специалитет?
— Така си мислиш ти и група съветски учени. Ъх, все забравям, че вече няма Съветски съюз. Шшшш… Мисли… тиииихо…
Пълзящите храсти посивяваха и се сплескваха в плоска картина там, където къделите мъгла запълваха склона. Облакът растеше и сякаш вече засенчваше целия остров.