Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Ехо тук почти липсваше, крачките на Радослав слабо кънтяха по коридора. Нищо чудно в тази част от галериите то да е по-послушно, дисциплинирано, не толкова палаво.
— Крилане, би ли ми разтрил рамото, ъъъ, телекинетично, през доспеха. Изтръпнало е адски.
— Дадено. Няма нужда да спираш.
— Оххх, благодаря… ъх…
Скоро те спряха и се отбиха в дълго сводесто помещение зад тайна вратичка.
Същите конични фенери светнаха като за добре дошли.
Още от прага змейовете се нахвърлиха върху струпани бали растения, подобни на царевица, и задъвкаха лакомо.
— Хм, най-после да си похапнете вие. Рекох, че ще карате на фотосинтеза.
Крилан не спря да яде, но се озъби.
Дичо взе един кочан, обели го и захрупа от любопитство. Ставаше за хапване и сурово. Само видът на растението бе царевичен, а вкусът на зрънцата напомняше дюля.
— Радо… мляс-мляс… нагъвай си питките… мляс… че това е бавносмилаемо, само ще ти тежи на стомаха. Е, ако ти харесва…
— Сигурно печено ще е по-добре.
Най-гот е сварено в мляко или солена вода. А в допълнение с едни… гъби, тогава задушеното е въз-хи-ти-тел-но. Върколаците го правят с мръвка, би ти се усладило. Полива се с тукашната бира, дето по-точно трябва да я назова „ел“, но става и с горчиво вино от…
— Млъкни, изедник! Разправяй ми ти за качамак и яхния, докато гризкам сухарчета!
Алванд замига и към двамата. Радослав и Крилан се изхилиха — змейските клепачи служат за по-леко заспиване и мигането извън тази причина предизвикваше смях.
Колко малко му трябвало на човек! — помисли си Дичо. — Една коричка ръжен хляб с риба — и всичко става по-приветливо, морето ти е ако не до колене, до поне до шия, проблемите се виждат направо пфу…
— Ваньо, ще ви напусна за малко…
— В дъното на стаята има коридорче, натам се скива.
Радослав тръгна с леки нозе. Ето това е. Тоалетната е също важен атрибут наред с коричката хляб. Особено за душевното състояние на цивилизованите същества. Нека е глезотийка. Поне в безобидния каприз се съдържа антидеморализиращ ефект. Анти-де-морализиращ. Хм. Не е ли по-добре да се каже „морализиращ“…?
Когато Дичо се върна в помещението — схвана на какво му приличаше: на едно видинско кръчме, „Склада“ ли, „Избата“ ли беше, — завари змейовете пред голям колкото железопътен контейнер сандък. За да надникне в него, той трябваше да се покатери по обкова. Но от руните по дървото и железните обръчи миришеше на магия и той се въздържа. Вместо това се заклатушка върху отместените подови плочи до ямата-долап, където бе лежало „съкровището“.
Алванд ровеше под капака и разменяше с Крилан къси реплики на загадъчен змейски диалект. Почти нечленоразделните думи бяха студени и ръбести с привкус на машинна терминология. Навярно ставаше реч за муниции.
В долапа имаше достатъчно свободно място за още няколко по-малки сандъка, а може би празната площ служеше за скривалище на живи същества, ако отворите в стените бяха отдушници.
— Иване, какво търсите там?
— Ами, това тук — Иван описа кръг с криле, — цялата тази част от пещерите е, ако щеш, тайна военна база. Или убежище, според както се наложи. Гледахме с Алванд дали не се валя в ковчега някоя готова бойна магийка, дето я нямаме в комплекта ни на Оръженосци. Положението малко се промени, всичко нестандартно би ни било от полза.
— И?
> Намерих мхргфстък — рече Алванд.
— Моля?
> Ключ-торба.
— Ключ-торба?
> Не точно. Нямам подходящо слово.
— И какво е като употреба?
> О, само засилва нещо, което си умеем. Но печели време и е по-мощно. Навярно няма да ни е излишно…
— Дано се окаже излишно все пак — измърмори Крилан.
— Ваньо, обясни де! — запротестира Дичо.
— Лесно е, мяташ Ключа и той ни обгръща в непроницаема сфера. Докато я смачкат отвън, ние ще сме изградили под нея още по-здрава. Но това е Мъртъв щит. Не можем да го разрушим отвътре, не се отключва и отвън лесно. В човешкия свят бих нарекъл това нещо „яйцето на Шрьодингер“. В такива пазим Слънчевите чукове…
Радослав почувства уважение към „нещото“. В следващия момент се обезпокои:
— И няма как да се измъкнем?
> Двойка Воини биха могли да ни извадят с Проход и да оставят Мъртвия шит като примамка — намеси се Алванд.
— Колко време се издържа в това… яйце?