Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Прискалиха се. Алванд посочи на Крилан тясно гърло на пещера и змеят изчезна в него. Радослав и Водачът на ятото останаха вън. От дупката се донесе едно „псст!“ и те се шмугнаха подир Иван. На прага на пещерата Дичо хвърли око назад през рамо, но Алванд го дръпна навътре. Скалата се затвори зад тях.
В мрака отекна шепотът на Крилан, от звука запърхаха, но бърже се успокоиха прилепи.
— На правилното място сме. Следвайте ме.
Радослав различи фигурите на шарканите — люспите им излъчваха меко фосфоресциране. Той надникна под ръкавицата си. Стори му се, че и неговите люспи блещукат.
Поеха навътре. Крилан бе станал Водач, Радослав се досети за промяната без никакъв конкретен повод. Не поиска обяснения. Всичко е ясно и в духа на змейовете — водач е онзи, който ще се справи най-добре.
Дичо се плъзгаше напред уверено и гладко. Без директен допир кожата му чувстваше стените на пещерата, тяхната отдалеченост, влажност или сухост, грапавина, твърдост. И древност. Сякаш самият въздух бе запрашен, натегнал от стотици векове. Кой знае защо, мирисът бе мътнооранжев.
Завърнаха се! — зарадва се той след малко. Свърхусещанията. Изострената сетивност. През сиянието на змейските кожи очите на витяка долавяха още по-дълбоко онзи неописуемо тъмночервен оттенък на топлина, която досега едва му мъждукаше.
Рамото и плешката продължаваха да тръпнат полубезчувствени и сякаш не задържаха телесна топлина. Радослав уви наметалото си като шал над ризницата, а шлема окачи до ножницата на Рауни.
Вървяха дълго.
Провираха се през теснини. В странична галерия чуха далечен и обрасъл с реверберации на полифонично ехо грохот на подземен водопад. Слизаха по комини. Изкачваха вътрешни стръмнини, като Дичо се покатерваше по провесвана отгоре змейова опашка — гребенът и зъбците от гръбнака прекрасно заместваха стъпала. Прекосяваха грамадни зали, в които скърцане на песъчинки отекваше сякаш сипкава лавина, а мах на криле нарастваше до приливен прибой. Камъче от ботуша на Радослав предизвика ехото и то ги оглуши с ревящ каменопад, звукът увисна под свода, оглади се до безформен шум и ги изпрати през близо петстотинте метра ходене, докато се отдалечаваха по висок като обърната пропаст коридор. В друго пък разширение всичко глъхнеше в къс рокот — галерията бе покрита с безброй варовикови иглици като вкаменен пух. Преплуваха подземно езеро. Там Крилан отчопли от сбруята си нещо, което пламна като осветителна ракета и се заиздига безтегловно нагоре. Едва съскаше и пращеше, все едно влажен фитил на свещ или газена лампа. Дичо реши, че е кълбовидна мълния.
Езерото бе чисто. Като сълза, както се вика. Не, още по-чисто. Плуваха в него като в сгъстен въздух. Магичен приток на топлина от шарканите предпазваше младия мъж от ледените води. По дъното на иначе неподвижния водоем се къдреха като червейчета подводни течения. Край тях Радослав зърна две-три чудновати крехки създания. Тънкотели ракообразни, които повече приличаха на комари, но без крилца. Едно от тях насочи към плувците безока главогръд и замърда дълги-предълги антенки. Дичо си спомни белонските воини.
Посред водата имаше островче с няколко сталактита. Крилан се отби за малко край него, настигна ги и подкани да плуват по-бързо.
Осветителното клъбце помръкваше, изчерпваше запаса си енергия. Угасна с лек пукот и се посипа надолу като шепа искри. Но преди отново да стане тъмно, Радослав видя, че в отсрещната стена на залата, в която се плискаха вдигнатите от него и змейовете вълни, се отваря тъмен тунел. Едва-едва пожулваше камък о камък, но ехото не обърна внимание на толкова незначителен звук. Затова пък подмяташе плясъците и радостно повтаряше кънтенето на капки от тавана, сякаш хилядовековното „пльокккк!“ не му омръзваше и щеше още цяла вечност да му остане любима играчка.
Светна още едно кълбо — съвсем малко, колкото топче за пинг-понг.
Диверсантите, подканяни от Крилан да не се туткат, изпълзяха на прага на входа. Стичащите се от телата им струйки зарадваха ехото, то подхвана звука на капките, повлече го из грота и заподскача над бързо заглаждащото се езеро, размножавайки се до ромона на тропически порой. Закриващият го скален блок вече преполовяваше оборота си и се готвеше да запуши тунела отново.
Когато се затвори, ятото вече вървеше по тунела и не се обърна назад.
Тази част от пещерата бе съвсем явно докосвана от нечии ръце — или лапи, насочвани от интелигентен ум — и с вътрешността си навяваше асоциации за средновековен замък. Може би по-скоро такъв, изграден в готова пещера, само тук-таме дострояван. Неравномерно широк коридор следваше строго права посока, от ниши в стената светваха пирамидовидни фенери. Невъзможно беше да се разбере пламък ли има в тях, електричество или вид интензивна биолуминесценция. Жълтеникави петна видимост изникваха напред по движението и бързо стъмваха зад преминаващите.