Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Не! — Викът й отекна и всеки път, щом гласът й се връщаше от пустата равнина, звучеше все по-умолителен и жалък. — Ринт, чуй ме. Аз бях тази, която поиска детето.
— Тогава защо те прогони от сина си, след като реши, че си бременна?
— За да спаси Аратан.
— От какво?
— От мен, глупако.
Отговорът й го накара да замълчи и тя видя стъписването му, а след това — усилието да я разбере. Отново я обзе слабост и тя извърна очи.
— Аз бях тази, която вървеше по безпогрешен път, без да мисля за хората, които наранявам, Ринт.
— Драконъс те привлече в своя свят, Ферен. Не го интересуваше, че си уязвима.
— Когато ме откъсна от Аратан, той спаси и двама ни. Знам, че не можеш да го видиш така. Или не искаш. Искаш да нараниш Драконъс точно както нарани Олар Етил. Същото е и всичко се свежда до нуждата ти да нараняваш, да накараш някой друг да изпита болката, която изпитваш ти. Моите войни свършиха, Ринт.
— Моите не са!
Тя кимна.
— Виждам.
— Очаквах да застанеш на моя страна, Ферен.
— Защо? Толкова ли си сигурен, че правиш всичко това заради мен? Аз не съм. Не го искам! Искам си само моя брат!
Ринт сякаш рухна пред очите й. Отново се смъкна на земята и покри очите си с ръце.
— Бездната да ни вземе дано — промърмори Виле. — Престанете. И двамата. Ринт, ще чуем аргументите ти и ще гласуваме по тях. Ферен, ти си с дете. Никой не би очаквал да вадиш меча си. Не и сега.
Тя поклати глава. Горкият Виле не разбираше, но тя не можеше да го вини за това.
— Чака ни много път — обади се тихо Галак. — А утре ще стигнем хълмовете и ще намерим място за тялото на Раскан. Място на мир и покой, което да приюти костите му. Когато се върнем в родните си земи, ще отида до дома Драконъс и ще уведомя капитан Айвис за местоположението. Сега, приятели, нека си направим бивак.
Ферен се загледа към равнината на юг. Имаше една пътека натам, далечна вече и губеща се, която водеше на запад към чужди земи. Имаше там парчета земя, обрасли с мека трева, смачкана от мъж и жена, привлечени един към друг от неутолима нужда. Същото небе, което беше над нея сега, гледаше над онези останки, онези смътни и чезнещи следи, а вятърът, който се плъзгаше по лицето й и изпиваше сълзите по страните й, пердашеше и бушуваше, но се носеше все на юг и някъде през нощта щеше да погали онези треви.
Животът може да достига далече, в миналото, където се вкопчва в неща и ги повлича с вой в настоящето. И далечината може да ражда негодувание, когато всички обещания на бъдещето остават вечно недостижими. А детето, което помръдна в утробата й, щом угасна денят, бе като нещо изгубено в дивата пустош и когато смътният му плач стигна до нея от някое незнайно място, тя падна на колене, затворила очи и затиснала ушите си с ръце.
Ринт не смееше да погледне сестра си. Не искаше да я види така, на колене и сломена от думите, които си бяха хвърлили. Остави Виле и Галак да стъкмят бивака и седеше загледан на североизток, потънал в собствената си самота.
Струваше му усилие да си спомни лицето на жена си. Когато си я представи, седнала загърната в кожи, с новороденото бебе до гърдата й, видя непозната. Двама непознати. Ръцете му не спираха да треперят. Бяха горещи, сякаш все още държаха огньовете, които бяха изригнали в онзи миг на ярост, толкова буен в жестоката жажда за мъст. Не съжаляваше за болката, която бе нанесъл на Олар Етил. Но когато помисли за това, първо видя себе си: фигура, очертана от извисилите се пламъци, писъците, изпълнили дима и пепелта, издигащи се във въздуха, станаха гласовете на дърветата, агонията на почерняващи листа и пращящи клони. Стоеше като бог, с лице огряно с отражението на неопровержимия си триумф. Свидетел на унищожението, дори когато това унищожение бе неговото собствено. Такъв човек не познаваше любов, нито към жена, нито към дете. Такъв човек не познаваше нищо освен насилие и с това бе станал чужд за всекиго.
В тъмното закръжиха насекоми. Ринт чу зад себе си как Виле промърмори нещо на Галак, а димът от лагерния огън се понесе покрай него като влечуги, изпълзели от някое друго селение и разбягали се в мрака на нощта. Погледна натам, където бе оставил увитото в плат тяло на Раскан. Ръцете бяха протегнати, посинели и подпухнали, а кожените ремъци, вързани около китките, се бяха врязали дълбоко. Зад тях бяха мокасините, паднали в тревата. Драконъс беше щедър с подаръците си, не ще и дума.
Урусандер щеше да намери начин. Щеше да съкруши безумието и да наложи мир над Куралд Галайн. Но щеше да се лее кръв и борбата щеше да е тежка. Само виновните да загинеха — и смъртта им можеше да се приеме за справедлива, с което всяко нещастно убийство щеше да е акт на екзекуция. Справедливостта бе в сърцевината на отмъщението в края на краищата.