Ковачница на мрак

Извън дома на Драконите Виле — или може би беше Галак — беше скърбял за избиването на зверовете и в същото време беше копнял да порази последното същество с копие или стрела, макар и само за да сложи край на самотата му. Това чувство бе изумително в своята глупост и трагизъм. Ако бъдеше изказано, можеше да го последва само идиотско мълчание. И все пак Ринт разбираше истината в него и усещаше силния й ек като проклятие, което терзаеше расата му през вековете.

Щеше да се бори за справедливост. И ако се наложеше, щеше да изобличи пред Пограничните мечове жалката заблуда на така наречената им неутралност. Животът беше борба срещу хиляди врагове, от храната, откъсната от природата, до безумството на цял народ да върши неправда в името на правдата. Ръцете му, вече знаеше, трепереха от кръвта, която бяха пролели, и от трескавата им жажда да пролеят още.

Имаше истина в това да застанеш като бог, впил очи в унищожението, което е причинила злата ти воля. Да бъдеш бог означаваше да познаеш пълната самота и все пак да намериш утеха в самотата. Когато застанеш сам, без нищо освен сила в ръцете си, жестокостта е изкусителна съблазън.

„А сега, скъпи Виле, копнея за копие в гърба, за стрела в гърлото.

Тъй че дай ми война. Извървях пътя от сложната истина до простата лъжа и не мога да се върна.

Не е престъпление да сложиш край на живот, който вижда какво е загубил.“

Слънцето беше червено петно на запад. Галак се обади, че вечерята е готова, и Ринт стана. Погледна сестра си, но тя не се отзова на поканата. Помисли за детето, което растеше в нея, и изпита само тъга. „Още един чужденец. Примигва и после проплаква към един нов свят. Невинен само докато поеме първия си дъх. Невинен само до раждането на нуждата и нейния отчаян глас. Звук, който всички ние чуваме и ще чуваме до края на живота си.

Кой бог не би побягнал от това?“

— Имаме компания — каза Виле, изправи се и извади меча си.

Пет звяра се приближаваха към тях от запад. Високи колкото коне, но по-тежки, като хищници. С черна козина, навели ниско глави, с железни нашийници с дълги остриета по тях. Около тях кръжаха рояци насекоми.

— Прибери оръжието — каза Ринт на Виле. — Това са джелеки.

— Знам какво са — сопна се Виле.

— И сме в мир с тях.

— Това, което сме, Ринт, е четирима Погранични мечове, сами в равнината.

Един от огромните вълци държеше трупче на антилопа в яките си челюсти. Антилопата изглеждаше малка като заек в устата на ловно куче. Ринт поклати глава.

— Прибери оръжието, Виле. Ако искаха да ни убият, щяха да връхлетят. Войната е свършила. Те бяха победени и като всяко пребито псе ще се подчинят на заповедта ни.