Ковачница на мрак

— Нагоре, Аратан. Времето ми с теб почти свърши. Трябва да се върна в Карканас. Прекалено дълго не бях там.

Аратан се закатери нагоре, баща му — след него.

Господарят на Хейт все още седеше на стола си и сякаш дремеше, с празен бокал в едната ръка.

Без да му обърне внимание, Драконъс продължи. Навън хвана юздите на коня си и се метна на седлото. Погледна отгоре Аратан и рече:

— Избери някоя празна кула да подслониш конете си. Има един джагът, който живее наблизо. Казва се Кинигиг. Странен е, но е безвреден и много обича коне. Ще се грижи да са добре хранени и поени, и ще ги упражнява дори, но за последното — не губи връзките си с Хелар.

— Няма.

— Намери някое място наблизо за спане и си направи от него възможно най-добрия дом. Не се изолирай прекомерно и не забравяй, че има свят извън този на Готос и джагътите. Когато се почувстваш готов, напусни. Ти си много по-голям дар, отколкото учителят Сагандер изобщо е възнамерявал да направи.

— Татко, внимавай в Карканас. Те мислят, че те познават, но грешат.

Драконъс го изгледа мълчаливо.

— А ти?

— Ти си азатанай.

Баща му подръпна юздите и обърна Каларас. Подкара до центъра на поляната и щом стигна там, светлината около него заглъхна, сякаш самата нощ бе призована и се приближи да посрещне своя властелин. В миговете преди да изчезне всичката светлина, отнасяйки със себе си Драконъс и коня му, Аратан видя преобразяването, сполетяло Каларас. Черната козина на жребеца потъмня още повече, тялото му се разми по краищата, а очите му блеснаха, огрени сякаш от зловещи пламъци.

После изчезнаха в непроницаемия мрак. След миг гаснещата дневна светлина отново се изсипа и разкри празна поляна.

„Никаква прегръдка. Никакви думи на обич, които да скрепят това сбогуване. Замина си. Моят баща си замина.“

Стоеше сам и се чувстваше изгубен. И свободен.

Извади глинената статуетка и я загледа. Дарът на Олар Етил, предаден му през ръцете на неговия баща. Колкото и да му носеше утеха със своята закръгленост и тежина, искаше му се да не му я беше дала. Ала оставаше само това, единственото нещо, белязало това дълго пътуване от мига, в който Сагандер го бе накарал да се спре и да погледне назад към портата на дома Дракони, до този последен, самотен миг в пустотата след заминаването на баща му.

„Още един дар, подгизнал от кръв.“ Чу някакъв звук и вдигна глава.

В другия край на поляната се бяха появили две фигури. Джагът в броня и млада жена тайст, тънка и с остри черти.

Щом стигнаха до него, джагътът попита:

— Вътре ли е той?

— Да, сър. Спи на стола си.

Джагътът изсумтя и влезе. След малко гласът му отекна, силен и груб:

— Ако още не си умрял, Готос, събуждай се!

Жената погледна Аратан в очите и сви рамене извинително. След това се намръщи.

— Какво правиш тук? Кой си ти?

Предизвикателството в погледа й го накара да отстъпи боязливо назад.

— Гост съм.

— Гост на Господаря на Хейт?

Той кимна и прибра глинената статуетка в кесията на колана си.

— Кукла ли беше това?

— Може да се каже. Подарък.

— Грозна е. Аз имах по-хубави кукли някога.