Ковачница на мрак

— Предложихте ни месо за нашия огън — каза Ринт. — Ще останете ли с нас на пира, джеларкан?

Мъжът се засмя.

— Точно така. Мир и заложници, като челюсти около гърлото. Няма да мръднем, докато не дойде време робът да се нахвърли на господаря, но това време не е сега. — Погледна през рамо към спътниците си и те се приближиха. Дивакът отново впи очи в Ринт и каза: — Аз съм Руск, кръвен брат на Саграл от клана Дерог.

— Аз съм Ринт, а с мен са Ферен, Виле и Галак.

Руск кимна към сестра му.

— Можем ли да я използваме тази нощ?

— Не.

— О, добре. — Руск сви рамене. — Всъщност не очаквах да я споделите. Не е по обичая на Тайст. Но като няма да е тя срещу месото, какъв дар ще ни предложите?

— Нещо в замяна, Руск, и някой друг път. Ако това е неприемливо, вземете си обратно дара и с него самата дума, защото дар тя не е.

Руск се засмя.

— Кажи на Пограничните мечове, тогаз, за моята щедрост.

— Ще кажа. Галак, заеми се с антилопата. Руск, Галак е опитен с ножа за дране. Поне ще имате прилична кожа.

— И полезни рога и кокали, да. И пълни кореми. Добре. Е, сядаме.

Другите джеларкани насядаха в груб полукръг срещу Пограничните мечове. Освен Руск бяха млади и като че ли не знаеха езика на тайстите. Водачът им клекна, без широката усмивка да напусне зацапаното му с пръст лице. След като Ферен му бе отказана, вече не й обръщаше внимание и Ринт се зарадва на това.

— Не сме съгласни с даването на заложници, Погранични мечове — заговори Руск, — но вече го направихме. Чудесни кутрета са всички. Ако им навредите, ще избием тайстите и ще изгорим Карканас до основи. Ще разпръснем кокалите ви и ще заровим черепите ви. Ще пикаем на теметата ви и ще се въргаляме в дворците ви.

— Заложниците няма да пострадат — увери го Ринт. — Докато оставате верни на думите си.

— Така разправят тайстите. Дори джагътите кимат и викат, че е така. Но сега чуваме, че тайсти убиват тайсти. Вие сте глутница със слаб водач и твърде много между вас жадуват да му вземат мястото. Кръв има на устата и козина по земята на Куралд Галайн.

Ринт го изгледа и рече:

— Нямаше ни много време. Слухове ли разказваш, или си видял нещата, които описваш?

Руск сви рамене.

— Война се носи по ветровете и козината настръхва. Виждаме, че наранявате себе си, и чакаме да ударим.

— Толкова спазвате думата си значи — изсумтя Виле.

— Боим се за безопасността на кутретата ни, Пограничен меч. Също както вие щяхте да се боите за вашите.

— С вас на границите ни имахме причина да се боим — отвърна Виле.

— Но това вече свърши — рече Руск, все така ухилен. — Живеем с новия мир, Пограничен меч. Мира на празни села и празни земи. Често гледаме ловните ви глутници и те вървят безнаказано из родната ни земя и търсят последните диви зверове. А щом тези зверове свършат, какво ще ядат джелеките? Трева? — Кимна и помълча. — Мир, да, много мир, изписан в избелели кости и стари биваци.