Ковачница на мрак

Качулатия мълчеше, навел очи.

— Искам да те освободя — каза Драконъс.

Тих смях се изтръгна от окования джагът.

— Ах, Драконъс. Ти потърси от Ерастас достоен символ на любовта си към Майка Тъма. За да постигне това, той отне любовта на друг и направи от листа на черно дърво дара, който поиска. С това всички ние сме принудени да се преклоним пред твоята нужда. — Гуглата вдигна глава и очите му уловиха странното сребристо отражение от езерото. — А сега стоиш пред мен и се мъчиш да сдържиш гнева си, гняв, който изпитваш заради мен. Но виж: аз не обвинявам Ерастас или глупавия му спътник Секул Лат. Нито гледам на теб със страст. Бъди меч, щом искаш, но не очаквай аз да го размахам.

— Гневът ми остава, Качулати, и ще проклинам Ерастас за деянието му и за собствената ми роля в него. Ще изкова меч и ще направя от него затвор…

— Значи си глупак, Драконъс. Не искам изкупление от теб. Не търся възмездие и съм толкова нетрогнат от съчувствието ти, колкото и от твоя гняв. Жестовете ти са си само твои.

— Закален във Витр…

— Спри това противно описание! Това, което ще направя, щом бъда освободен, ще разплете цялото съществувание. Пламенният ти протест е без значение. Жестовете ти се свеждат до дребнаво перчене, не много по-различно от чувството ти за значимост, и в това виждам, че се включваш в хора на милион гласове, но песента е горчива, а рефренът кънти фалшив. Дай ми ключа, прочее, и да те няма.

— Качулати, не можеш да надвиеш самата смърт.

— Нищо не би могъл да знаеш за това, Драконъс. Ще призова приятели. Врагът ми ще бъде несправедливостта на тленността. Сигурен съм, че ще събера неколцина за каузата си. Скръбта, загубата… ще сме малка, сериозна група — но никой няма да се усъмни в решимостта ни.

— И къде тогава ще намериш бреговете на това неведомо море, Качулати? Кой мост можеш да се надяваш да прехвърлиш, без да предадеш душата си на същата забрава, която искаш да унищожиш?

— Вслушай се добре в уроците, които ще нося, Драконъс, в моя спор със смъртта.

— Боя се, че няма да се срещнем повече — каза бащата на Аратан.

— Има по-големи страхове, Драконъс. Направи съжалението си скромно и никога няма да имаме повод да се проклинаме един друг, и дано намерим в това мир помежду ни.

— Ще разбиеш сърцето ми, Качулати.

— Не изричай такива признания, че да не чуе Готос и да се изкуси за подигравки. Никога не съм отказвал споровете с него, макар че като нищо може да вярва в обратното. Нищо от това, което е разголил с думите си, не си струва да се съхрани. Одеждите на самозаблудата никога не ни носят облекчение задълго. Не че ще ти трябва това.

Драконъс хвърли ключа на Качулатия.

Джагътът го улови.

— Готос ме окова от обич — рече той и погледна бегло ключа. — И ти сега искаш да ме освободиш пак от обич, но аз вече съм мъртъв за такива неща. Един ден, Драконъс, ще те призова, в името на Смъртта, и се чудя: как ще отговориш?