Ковачница на мрак

— Как може да не се сметне едно такова съобщение за обида? — попита Виле. — Не те разбирам, Ринт. Ако не можем да се придържаме към благоприличие, какво ни остава?

— Не ме интересува благоприличието — отсече Ринт. — Ако двамата с Галак чувствате, че е толкова важно, занесете го. Но аз се връщам у дома.

— Ферен? — попита Галак.

— Тя го взе — отвърна Ферен. — Вещицата открадна душата му. Все едно е къде ще положите останките или дори дали ще направите изкупителни жертви. Майка Тъма никога няма да получи душата му. Раскан си отиде от нас.

— Ритуалите облекчават съвестта на живите — настоя Виле. — Моята. Твоята. На близките му.

Тя сви рамене.

— Не виждам никакво облекчение в празни жестове, Виле.

Галак изсумтя разочаровано и каза:

— Защо ли изобщо се разделихме. Двамата с тебе, Виле, казваме на себе си и един на друг, че яздим в компанията на двама стари приятели. А и уж изглеждат такива.

Всички замълчаха и тупането на конските копита изпълни хладния следобеден въздух. Ферен притвори очи, отпусната в ритмичното полюшване от лекия галоп на коня. Скоро щяха да забавят скоростта си до ходом, а далечните хълмове нямаше да изглеждат по-близо и родната земя отвъд тях щеше да си остане изгубена в копнеж и боязлива несигурност — сякаш далечината можеше да постави под въпрос самото й съществуване.

Съществуваха начини да се негодува срещу света, начини, които никога преди не беше познавала, никога не бе усещала и изобщо нямаше да повярва, ако някой я беше уверявал, че ги има. Проклинаше огромната степ. Проклинаше безсмислената безпределност на небето, безболезнената му дневна синева и жестокото равнодушие на нощта. Несекващият стон на вятъра изпълваше главата й като далечния вой на хиляди деца и всеки груб лъх хапеше очите й.

С идването на привечерта щеше да седне свита с другите и огънят, който си накладяха, щеше да се надсмива с всеки език на пламъците. И щеше да чува смеха на вещицата, а после ужасните й писъци, които сега се връщаха към Ферен и се утаяваха, отнемайки удовлетворението й, задоволството от това, което бе направил брат й. Този болезнен звук я терзаеше и я караше да се чувства смалена и засрамена.

Лесното приятелство между Пограничните мечове си бе отишло. Брат й щеше да седи с подпухнали очи, уловили отражението от огъня, и тя си спомни измъчения вик, който се бе изтръгнал от него, когато се беше вкопчила във вкочаненото му тяло. Не можеше да си представи какво беше взел от нея в онзи момент, за да му даде силата да отвърне на удара на вещицата. За белега, който тя носеше сега. За убийството на невинен човек. Нямаше неговия кураж и ако той сега подкараше към дома, щеше да тръгне с него, без да възрази.

Каза си, че Ринт е това, което беше някога: братът, който винаги е до нея, защитава я от света и неговите жестоки обрати. Но истината беше, че се съмняваше в собствените си убеждения и въпреки всичките си жестове и готовността си да следва Ринт чувстваше, че изостава от него. Беше отново дете, на неподходящо място с това, което носеше в утробата си. Някъде в този необятен пейзаж жената, която бе доскоро — силна и решителна, — сега се скиташе изгубена. Без онази жена Ферен се чувстваше изоставена и неизмеримо слаба, докато брат й сякаш се бе устремил към неведома, но ужасна съдба.