Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Бинабик се усмихна.
— Моят господар нямаше такъв пръстен или поне никога не съм го виждал. Колкото до другото: Моргенес е искал да го имаш и съм сигурен, че това е достатъчно.
— Бинабик — Саймън присви очи, — от вътрешната страна има надпис. — Той вдигна пръстена към очите на трола. — Не мога да го прочета.
Тролът присви очи.
— Надписът е на някакъв ситски език… и е трудно да се прочете, защото е много ситен и шрифтът ми е непознат. — Продължи да оглежда пръстена още няколко мига. — Този знак означава „дракон“… а този, предполагам, „смърт“… „Смърт и дракон“?… „Смърт на дракона“? — Вдигна очи към Саймън, ухили се и сви рамене. — Нямам представа какво би могло да означава. Нямам достатъчно знания. Вероятно някаква приумица на твоя доктор или семеен девиз. Може би Джарнауга би могъл да го разчете.
Пръстенът без усилие се плъзна на средния пръст на дясната ръка на Саймън, сякаш му беше по мярка. Моргенес беше толкова дребен! Как го бе носил?
— Мислиш ли, че е магически? — попита внезапно младежът и присви очи, сякаш така би могъл да открие кръжащи като ситни мушици заклинания около пръстена.
— Дори да е — отвърна шеговито Бинабик, — Моргенес не е оставил никакви указания за употребата му. — И поклати глава. — Не ми се вярва. Просто спомен от човек, който държи на теб.
— Защо ми го даваш чак сега? — попита Саймън и усети, че се просълзява.
— Защото утре тръгвам на север. Ако решиш да останеш тук, може и да не се видим вече.
— Бинабик!
Беше му все по-трудно да удържи сълзите. Почувства се като малко дете, което препиращи се възрастни подбутват насам-натам.
— Чуй ме. — Лицето на трола беше съвсем сериозно. Той вдигна ръка, за да предотврати излишни възражения и въпроси. — Сега ти трябва да решиш, приятелю. Аз потеглям към покритата със сняг и лед земя с едно поръчение, което може да се окаже лудост и да погуби живота на безумците, които са решили да го изпълнят. Тези, които останат, ще се изправят срещу гнева на кралските войски. Боя се, че такъв избор е пагубен. — Бинабик поклати глава. — Но, Саймън, какъвто и да е изборът ти, да тръгнеш на север или да останеш да се сражаваш за Наглимунд — и принцесата, — ще си останем приятели, нали?
Той се вдигна на пръсти, тупна Саймън над лакътя, след това се обърна и закрачи през двора към архивите.
Саймън я завари сама да хвърля камъчета в кладенеца. Беше облечена в тежко наметало за дълъг път с качулка против студа.
— Здравей, принцесо — каза той.
Тя вдигна поглед и се усмихна печално. Изглеждаше много по-голяма, направо жена.
— Здравей, Саймън.
Дъхът й образува около главата й ореол от мъгла.
Той понечи да се поклони, но тя вече не го гледаше. Поредното камъче изтрака в стените на кладенеца. Той се подвоуми дали да не приседне, което би било нормално, но единственото подходящо място беше ръбът на кладенеца, което или би го поставило в неловка близост до принцесата, или би го принудило да гледа встрани. Предпочете да остане прав.
— Как си? — попита накрая.
Тя въздъхна.
— Чичо ми се държи с мен като с рохко яйце — все едно ще се строша, ако вдигна нещо или ме докосне някой.
— Сигурен съм… сигурен съм, че просто е притеснен за безопасността ти, след като преживя това рисковано пътуване, за да пристигнеш тук.
— Рискованото пътуване, което преживяхме двамата с теб. Но на теб никой не ти върви по петите, за да внимава да не си ожулиш коленете. Дори те обучават да се биеш с меч!
— Мири… Принцесо! — Саймън беше повече от изумен. — Надявам се, не искаш да се биеш с мечове?!
Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха. За момент очите й лумнаха като слънца, с някакъв необясним копнеж; миг по-късно тя отново сведе уморено глава.
— Не — промълви тя. — Всъщност не. Но наистина бих искала да направя нещо!
Изненада го нескритата болка, прозвучала в гласа й, и в същия момент си я спомни по време на бягството им нагоре по Стайл — как търпеливо понасяше всички трудности; спътник, за какъвто човек би могъл само да мечтае.
— Какво… какво искаш да направиш?
Тя отново го погледна, доволна от сериозния му тон.
— Добре — започна тя, — не е тайна, че на Джосуа му е трудно да убеди Девазалес, че неговият господар херцог Леобардис трябва да се опълчи срещу баща ми. Джосуа би могъл да ме изпрати в Набан!