За честта на крадеца [bg]

Чух зад себе си първите звънтящи удари на стомана в стомана. Деган се бе нахвърлил срещу четиримата, за да ги накара да се бранят, вместо да мислят как да го обкръжат най-добре. И аз би трябвало да направя същото, но идеята не ми харесваше. Все пак не съм Деган.

Пристъпих към онзи с ножовете, изпънал ръката с рапирата — кинжала държах ниско до левия си крак. Той можеше да замахва по-чевръсто, аз пък можех да го държа на разстояние. Ако нападнеше, имах предимството на първия удар. Иначе трябваше да се справя не само с него, но и да не забравям за приятелчето му с тоягата. Времето беше на негова страна.

Той направи крачка назад и се ухили, ножовете проблясваха мътно. Не беше тъпанар. Аз пак пристъпих към него. Той се отдръпна. Още една крачка напред. И когато той отстъпи за трети път, вместо да напирам към него, аз се завъртях на пети и нападнах мъжа с тоягата.

Изненадах и двамата, особено набелязаната жертва. Той се ококори и неволно направи крачка назад. Злощастно хрумване. Докато стъпи здраво и замахне, го връхлетях.

Наведох се под ръцете му и вдигнах рапирата да отклоня удара. Тежкото дърво се стовари върху гарда на рапирата и ме разтресе чак до рамото, но лявата ми ръка се стрелна в дъга и заби кинжала до дръжката в десния му бъбрек. Той изохка. Завъртях острието в тялото му. Той изохка отново. И започна да се свлича напред.

Дръпнах кинжала, но оръжието не помръдваше. Пуснах го и се дръпнах встрани, но се натъкнах на другия с ножовете, който скочи към мен.

Едното острие изсъска на два-три пръста от лицето ми, другото сряза гънка на ризата ми. Метнах се назад и на косъм се отървах от удар в хълбока.

На косъм. Буквално на косъм!

Нямаше място да вдигна рапирата, нито пък можех да отстъпвам по-бързо, отколкото той ме нападаше. Завъртях рапирата с върха надолу и я превърнах в подвижна метална преграда, с която трескаво отбивах, докато той мушкаше и замахваше. Засега успявах да се спася, но щеше да ме докопа скоро.

А той напираше неуморно. Отбих още два пъти и после го цапардосах по лицето с гарда на рапирата. Не успях да го халосам тежко, но го стреснах.

Той се поколеба, а аз имах нужда само от това.

Замахнах с ножа от левия си ръкав не с надеждата да го наръгам, а за да види острието. Той се отдръпна.

Вдишах накъсано. Вече пак можех да боравя с рапирата. Направих крачка назад и я вдигнах.

Онзи още се зъбеше на нежеланата промяна, когато чух гласа на Деган зад гърба си:

— Приключваш ли вече?

— Чакай да проверя. — Усмихнах се на мъжа с двата ножа. — Приключихме ли?

Той впи поглед в очите ми и се вторачи в нещо зад мен. Видях как се облещи. В следващия миг бягаше.

— Приключих — установих аз и се обърнах.

Деган стоеше сред четири трупа. В никое от телата не се виждаше повече от една смъртоносна рана. Не можех да виня нападателя, който си плю на петите.

— Само сме щели да притиснем някого, а? — подхвърли Деган, все едно продължаваше прекъснатия спор.