Знакът на жрицата [bg]

Повече бой отколкото им се полага. Кой изобщо заслужаваше бой? — помислих си аз. Но не го изрекох на глас.

— Ще отида да потърся живовляк. Помага при болка.

Салан не изглеждаше особено възторжен.

— Вземи един от хората на Хелена Лаклан да те придружи — рече ми той. — Не ми харесва да се разхождаш наоколо сама.

Аз не тръгнах веднага за живовляк. Хелена Лаклан искаше да си поговори с мен.

— Седни, медамина — покани ме тя и ми посочи с ръка един дървен стол с висока облегалка. — След такова богато на събития начало на деня мисля, че двете с теб имаме нужда от закуска, нали?

— Да, благодаря — отвърнах й аз.

Със Салан бяхме дошли в Баур Лаклан малко преди да падне мрак, след цял ден уморителна езда. Бяхме разпитали наоколо и Салан дори обеща един меден шилинг на първия хулиган, който ни кажеше къде е Давин, но никой от тези, с които говорихме, не го бяха виждали, и накрая бяхме принудени да се откажем и да си отдъхнем. Един от приятелите на Салан, пазач на кервани, с когото бяха работили заедно, ни даде подслон за през нощта. Рано на следващата утрин бяхме събудени от тропане по вратата. Отпред стоеше едно мърляво, сополиво момче, което със сигурност нямаше повече от шест години.

— Дайте ми шилинга — рече то.

— Що да ти давам шилинга, бре момче? — попита го Салан намръщено и сънливо.

— Защото онзи, Давин, върви към железния кръг с Ивайн Лаклан — отвърна сополивкото. — Сега ми дайте шилинга.

Той получи шилинга си, а ние се разбързахме. Закуската бе последното нещо, за което си мислех в този момент. Пресният пшеничен хляб на Хелена Лаклан изглеждаше много апетитно.

— Искаш ли мед? — попита ме тя. — Или сирене?

— Мед, благодаря.

О, да, мед, благодаря… Когато ми се е случило нещо ужасно или просто съм в лошо настроение, медът ми се услажда още повече от обикновено. Аз не обичам толкова много сладко, колкото сестра ми Мели, но точно в този момент благоуханният, златист мед бе точно това, от което се нуждаех. Захапах с признателност филията си, а Хелена Лаклан ме остави да ям на спокойствие известно време.

— Вкусно ли е, медамина? — попита ме тя с лека усмивка.

— Мммм — промълвих аз с пълна уста. — Мадам, наричайте ме Дина. Не съм свикнала на такива учтивости.

— Значи Дина. Със сигурност ще свикнеш. Когато си с очи като твоите… хората имат нужда да покажат уважение. По този начин създават подобаваща дистанция и се страхуват по-малко.

Аз вдигнах глава, но внимавах да не погледна жената в очите. Дали тя се страхуваше? Хелена Лаклан — глава на могъщия клан Лаклан, жена, която бе прехвърлила осемдесетте — дали тя можеше да се страхува от мен?

— Мадам…

— Щом аз ще те наричам Дина, ти можеш да се обръщаш към мен с Хелена.

Беше ми трудно. Както седеше с бялата си коса, сплетена в изящна плитка, която обгръщаше главата й като корона, с хубава сива вълнена пола с жълточервени кантове… изобщо не приличаше на човек, с когото можеш да си говориш на „ти“. Аз млъкнах и забравих какво исках да кажа.