Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Но беше Едуард там, навън, затова си прошепнах: «Не бъди страхливка» тихо и се изправих непохватно на краката си. Пристегнах кърпата под ръцете си и измарширувах решително от банята. Покрай куфара пълен с дантела и голямото легло, без да поглеждам нито едно от двете. През отворената стъклена врата в ситния като прах пясък.
Всичко беше черно-бяло, обезцветено от луната. Закрачих бавно през топлия прах, спирайки до извитото дърво, където той бе оставил дрехите си. Положих ръката си на грубата кора и проверих дишането си, за да се уверя, че е равно. Или дори достатъчно.
Загледах се сред ниските вълни, черни в тъмнината, търсейки го.
Не беше труден за намиране. Той стоеше, с гръб към мен, потопен до кръста в среднощната вода, гледайки към овалната луна. Бледата светлина на луната правеше кожата му съвършено бяла, като пясък, като самата луна и правеше мократа му коса черна, като океана. Той беше неподвижен, с длани, положени върху водата; ниските вълни се разбиваха около него, сякаш беше камък. Загледах се в плавните линии на гърба му, раменете му, ръцете му, врата му, цялата му перфектна форма…
Огънят не беше вече просто просветване по кожата ми — беше бавен и дълбок сега; той стопи цялата ми неловкост, моята срамежлива несигурност. Оставих кърпата да се свлече без колебание, оставяйки я на дървото до неговите дрехи и закрачих през бялата светлина; правеше и мен бледа като снежния пясък също.
Не можех да чуя звука от стъпките си, докато ходех към ръба на водата, но предположих, че той можеше. Едуард не се обърна. Оставих нежните вълнички да се разбият срещу пръстите на краката ми и открих, че той беше прав за температурата — беше много топла, като вода за вана. Пристъпих вътре, ходейки внимателно по невидимото дъно на океана, но притесненията ми бяха ненужни; пясъкът продължаваше съвършено гладък, премествайки се леко към Едуард. Загазих през безтегловното течение, докато не бях до него, тогава положих ръката си леко върху неговата, лежаща върху водата.
— Красота — казах аз, вдигайки поглед към луната също.
— Не е лошо — отговори той, безразличен. Обърна се бавно, за да застане с лице към мен; малки вълни се образуваха от движението му и се разбиха срещу кожата ми. Очите му изглеждаха сребърни на фона на лицето му, оцветено като лед. Той изви ръката си, за да може да преплете пръстите ни под повърхността на водата. Беше достатъчно топло, за да може студената му кожа да не предизвиква тръпки върху моята.
— Но не бих използвал думата красота — продължи той — Не и докато ти стоиш тук за сравнение.
Усмихнах се половинчато и тогава вдигнах свободната си ръка — сега не трепереше — и я поставих върху сърцето му. Бяло върху бяло; поне веднъж си пасвахме. Той потрепери съвсем мъничко от топлото ми докосване. Дъхът му излизаше по-накъсано сега.
— Обещах, че ще опитаме — прошепна той, изведнъж напрегнат. — Ако… ако направя нещо не както трябва, ако те нараня, трябва да ми кажеш веднага.
Кимнах тържествено, задържайки очите си на неговите. Направих още една крачка през вълните и положих главата си на гърдите му.
— Не се страхувай — промълвих. — Ние принадлежим един на друг.
Изведнъж бях връхлетяна от истината на думите си. Този момент беше толкова съвършен, толкова правилен, нямаше начин да бъде подложено на съмнение.
Ръцете му се обвиха около мен, притискайки ме към него, лято и зима. Чувствах се сякаш всеки нерв в тялото ми беше като напрегната жица.
— Завинаги — съгласи се той и ни придърпа нежно към по-дълбока вода.
Слънцето, горещо върху голата кожа на гърба ми, ме събуди сутринта. Късна сутрин, може би следобед, не бях сигурна. Всичко, освен часа, беше ясно, обаче; знаех точно къде съм — светлата стая с голямото бяло легло, с ярка светлина, струяща през отворените врати. Облаците мрежа щяха да омекотят сиянието.
Не отворих очи. Бях прекалено щастлива, за да променям каквото и да е, колкото и да беше малко. Единствените звуци бяха вълните отвън, нашето дишане, биенето на моето сърце…
Беше удобно, дори с горещото слънце. Хладната му кожа беше перфектното лекарство за жегата. Да лежа върху студения му гръден кош, с ръцете му обвити около мен, беше много лесно и естествено. Чудех се защо за бях паникьосала толкова миналата нощ. Страховете ми изглеждаха глупави сега.
Пръстите му леко се плъзнаха по контурите на гръбнака ми и знаех, че той знае, че съм будна. Не отворих очите си и затегнах ръцете си около врата му, придърпвайки се към него.