Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Той не проговори, пръстите му се движеха нагоре — надолу по гърба ми, едва докосвайки го, докато той леко проследяваше мотивите от светлина върху кожата ми.
Щях да бъда щастлива да лежа тук вечно, никога да не прекъсвам този момент, но тялото ми имаше други идеи. Засмях се на нетърпеливия си стомах. Изглеждаше малко прозаично да бъда гладна след всичко в миналата нощ. Беше като да те върнат на земята след някоя главозамайваща височина.
— Какво е смешно? — промълви той, галейки гърба ми. Звукът на гласа му, сериозен и напрегнат, донесе със себе си прилив на спомени от миналата нощ, и усетих как изчервяване плъзва по врата и лицето ми.
За да отговори на този въпрос, стомахът ми изръмжа и аз се засмях отново.
— Не можеш да избегнеш да бъдеш човек за много дълго.
Зачаках, но той не се засмя с мен. Бавно, потъвайки през многото пластове блаженство, които замъгляваха разсъдъка ми, дойде осъзнаването за различна атмосфера извън моята грееща сфера на щастие.
Отворих очи; първото нещо, което видях беше бледата, почти сребърна кожа на врата му, извивката на брадичката му над лицето ми. Челюстта му беше напрегната. Надигнах се на лакът, за да мога да видя лицето му.
Той се беше загледал в пенестото покривало над нас и не ме погледна, докато изучавах гробовните му черти. Изражението му ме шокира — изпрати физически импулс през тялото ми.
— Едуард — казах, с малка странна бучка в гърлото си — Какво има? Какво не е наред?
— И трябва да питаш? — Гласът му беше груб, циничен.
Първият ми инстинкт, продукт на живот, пълен с несигурност, беше да се зачудя какво не бях направила както трябва. Премислих всичко, което бе станало, но не можех да намеря никаква кисела нотка в спомените си. Всичко бе било по-просто отколкото бях очаквала; бяхме си паснали като части от пъзел, направени, за да са точно едно за друго. Това ми бе дало тайно удовлетворение — бяхме съвместими физически, както и по другите начини. Огън и лед, някакси съществувайки заедно без да се унищожават. Още по-голямо доказателство, че принадлежахме заедно.
Не можех да се сетя за нищо, което да го накара да изглежда така — толкова ядосан и студен. Какво бях пропуснала?
Пръстите му изгладиха линиите на притеснение на челото ми.
— За какво си мислиш? — прошепна той.
— Разстроен си. Не разбирам. Аз ли…? — Не можех да довърша.
Очите му се присвиха.
— Колко зле си наранена. Истината — не се опитвай да я смекчиш.
— Наранена? — Повторих; гласът ми излезе по-високо от обикновено, защото думата ме изненада неимоверно.
Той повдигна една вежда, устните му — стисната линия.
Направих бърза оценка, протягайки автоматично тялото си, свивайки и напрягайки мускулите си. Имаше скованост и много болезненост, също, вярно, но основно имаше странно чувство, че костите ми са се откачили от ставите, и се бях превърнала наполовина с консистенцията на желе. Не беше неприятно усещане.
И тогава се ядосах малко, защото той почерняше най-перфектната от всички сутрини със песимистичните си предположения.
— Защо скочи на това заключение? Никога не съм била по-добре от сега.
Очите му се затвориха.
— Престани с това.
— Да спра с кое?
— Престани да се държиш сякаш не съм чудовище, защото се съгласих на това.
— Едуард! — Прошепнах, вече наистина разстроена. Той дърпаше светлият ми спомен през тъмнината, опетнявайки го. — Дори не казвай това.
Той не отвори очи; беше сякаш не иска да ме види.
— Погледни се, Бела. Тогава ми кажи дали не съм чудовище.
Наранена, шокирана, последвах инструкциите му без да мисля и затаих дъх.
Какво се бе случило с мен? Не можех да разбера пухкавия бял сняг, който бе полепнал по кожата ми. Поклатих глава и каскада от бяло се понесе от косата ми.
Хванах едно меко бяло нещо между два пръста. Беше част от пълнеж.
— Защо съм покрита с пера? — Попитах, объркана.
Той издиша нетърпеливо.
— Захапах възглавница. Или две. Не за това говоря.
— Ти… си захапал възглавница. Защо?
— Виж, Бела! — почти изръмжа той. Той хвана ръката ми — много предпазливо — и я протегна. — Виж това!
Този път разбрах какво имаше предвид.
Под покривката от пера големи лилавеещи синини бях започнали да разцъфват върху бледата кожа на ръката ми. Очите ми проследиха следата, която те формираха до рамото ми и после надолу към ребрата ми. Издърпах ръката си, за да пипна едно обезцветяване на лявата ми ръка, гледайки го как избледнява, когато го докоснах и после пак се появява. Болеше малко.