Зазоряване

— Рио де Жанейро? — Попитах с малко повече безпокойство.

— Още една спирка. — Каза ми той.

Полетът до Южна Америка беше дълъг, но удобен на широкото място в първа класа, с ръцете на Едуард, обвити около мен. Заспах и се събудих необичайно напрегната докато кръжахме към летището, светлината на залязващото слънце, процеждаща се през прозорците на самолета.

Не останахме на летището, за да хванем друг полет, както бях очаквала. Вместо това взехме такси през тъмните, гъмжащи, жизнени улици на Рио. Неспособна да разбера и дума от инструкциите на португалски на Едуард към шофьора, предположих, че отиваме да намерим хотел преди следващия етап на пътуването ни. Остро присвиване, много близко до сценична треска, се настани в стомаха ми, докато обмислях това. Таксито продължи през прииждащите тълпи, докато те не изтъняха малко и ние, изглежда, се приближавахме към резкия западен край на града, насочвайки се към океана.

Спряхме при доковете.

Едуард ме поведе покрай дълга редица бели яхти, завързани в тъмната като нощ вода. Лодката, до която той спря беше по-малка от останалите, по-прибрана, очевидно построена, за да осигурява скорост, не пространство. Въпреки това, все пак луксозна и по-грациозна от останалите. Той скочи вътре леко, въпреки тежките чанти, които носеше. Той ги пусна на палубата и се обърна, за да ми помогна да прескоча ръба.

Гледах мълчаливо докато той подготвяше лодката за път, изненадана колко умел и спокоен изглеждаше, защото той никога не бе споменавал интерес към плаване преди това. Но той беше добър в почти всичко.

Докато се насочвахме на изток в открития океан, аз си припомнях основната география наум. Доколкото можех да си спомня нямаше много неща източно от Бразилия… докато не стигнеш до Африка.

Но Едуард даде пълен напред, докато светлините на Рио не избледняха и, евентуално, изчезнаха зад нас. На лицето му беше познатата опиянена усмивка, онази предизвикана от какъвто и да е вид скорост. Лодката пореше вълните и аз бях окъпана в пръски от океана.

Накрая, любопитството, което бях потискала толкова дълго, надделя.

— Още много ли ще пътуваме? — попитах.

Не беше типично за него да забрави, че съм човек, но се чудех дали е планирам да живеем на този плавателен съд някакъв период от време.

— Още около половин час. — Очите му възприеха ръцете ми, стиснали здраво седалката и той се ухили.

Е, добре, помислих си. Той беше вампир, все пак. Може би отивахме към Атлантида.

Двадесет минути по-късно, той извика името ми над рева на мотора.

— Бела, погледни натам. — Той посочи право напред.

Първоначално видях само чернота и бялата следа на луната върху водата. Но претърсвах пространството, което ми беше посочил, с поглед докато не открих ниска черна форма, пробиваща през блясъка на лунната светлина върху вълните. Докато се взирах в тъмнината силуета стана по-детайлен. Формата прерасна в тумбест неправилен триъгълник, едната от чиито страни се простираше по-дълга от другите, преди да се потопи във вълните. Ние се приближихме и можех да видя, че контурите бяха перести, люлеейки се на лекия бриз.