Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Погледът ми остана вперен надолу.
— Знам, че не е същото. Не си човек. Просто се опитвах да обясня, че за човек, ами, не мога да си представя, че живота ще стане по-хубав от това.
Той беше притихнал за толкова дълго, че, накрая, трябваше да погледна нагоре. Лицето му беше по-меко сега, замислено.
— Изглежда имам още, за което да се извинявам. — Той се намръщи. — Не съм и сънувал, че ти ще извъртиш начина, по който се чувствам относно това, което ти причиних, така че да означава, че миналата нощ не беше… ами, най-прекрасната нощ от цялото ми съществуване. Но не искам да мисля за това по този начин, не и когато ти беше…
Устните ми се извиха леко в ъглите.
— Наистина? Най-прекрасната? — попитах тихо.
Той взе лицето ми в ръцете си, все още интроспективен.
— Говорих с Карлайл след като ти и аз се споразумяхме, надявайки се, че той може да ми помогне. Разбира се, той ме предупреди, че това ще е много опасно за теб. — Сянка премина през изражението му. — Той имаше вяра в мен, обаче — вяра, която не заслужавах.
Започнах да протестирам и той сложи два пръста върху устните ми, преди да мога да коментирам.
— Попитах го също и какво аз трябва да очаквам. Не знаех какво ще е за мен… какво ще е при положение, че съм вампир. — Той се усмихна вяло. — Карлайл ми каза, че е много мощно нещо, като нищо друго. Каза ми, че физическата любов е нещо, към което не трябва да се отнасям с лека ръка. С нашите рядко променящи се темпераменти, силните емоции могат да ни променят по трайни начини. Но ми каза също и, че не трябва да се притеснявам за тази част — ти вече ме беше променила толкова напълно. — Този път усмивката беше по-истинска.
— Говорих и с братята си също. Казаха ми, че е невероятно удоволствие. Отстъпващо само на пиенето на човешка кръв. — Появи се бръчка над веждата му. — Но съм вкусвал кръвта ти и не може да има по-примамлива кръв от тази… Не мисля, че са сгрешили, наистина. Просто, че е по-различно за нас. Нещо повече.
— То беше нещо повече. Беше всичко.
— Това не променя факта, че беше грешно. Дори да беше възможно наистина да си се почувствала така.
— Какво означава това? Мислиш, че си измислям ли? Защо?
— За да облекча вината си. Не мога да игнорирам доказателствата, Бела. Или твоят навик да се опитваш да ме оневиниш, когато правя грешки.
Грабнах брадичката му и се наклоних така, че лицата ни бяха на сантиметри.
— Чуй ме, Едуард Кълън. Не се преструвам по какъвто и да е начин заради теб, ясно? Дори не знаех, че има причина да се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, докато не започна да се държиш нещастно. Аз никога не съм била по-щастлива през целият си живот — не бях толкова щастлива, когато реши, че ме обичаш повече, отколкото искаш да ме убиеш, или първата сутрин когато се събудих и ти беше там… Не и когато чух гласа ти в балетното студио. — Той потрепна при стария спомен за моето близко до смъртта преживяване с ловуващ вампир, но аз не спрях. — Или когато каза «Да» и осъзнах, че, някак си, ще мога да те задържа вечно. Това са най-щастливите спомени, които имам, а това е по-добро от всички тях. Затова просто се стегни.
Той докосна намръщената линия между веждите ми.
— Сега те правя нещастна. Не искам да правя това.
— Тогава недей ти да бъдеш нещастен. Това е единственото нещо, което не е наред тук.
Очите му се присвиха, той си пое дълбоко дъх и кимна.
— Права си. Миналото е минало и не мога да направя нищо, за да го променя. Няма смисъл моето настроение да вгорчава този момент за теб. Ще направя каквото мога, за да те направя щастлива сега.
Огледах лицето му подозрително и той ме дари с искрена усмивка.
— Каквото и да е, което ще ме направи щастлива?
Стомахът ми изръмжа в същия момент, в който попитах.
— Гладна си — каза той бързо. Той ловко стана от леглото, създавайки облак от пера. Което ми напомни.
— Та, защото точно си решил да съсипеш възглавниците на Есме? — попитах, изправяйки се в седнало положение и изтръсквайки още от косата си.
Той вече беше намъкнал чифт широки панталони в цвят каки и стоеше до вратата, рошейки косата си, изтръсквайки няколко собствени пера.
— Не знам дали бях решил да правя каквото и да е миналата нощ — измънка той. — Просто бяхме късметлии, че бяха възглавниците, а не ти. — Той вдиша дълбоко и после поклати глава сякаш изтръскваше мрачните мисли. Много автентично изглеждаща усмивка се разпростря по лицето му, но предположих, че му беше отнело доста усилие да я постави там.
Плъзнах се внимателно от високото легло и се протегнах отново, по-наясно сега с болежките и болните места. Чух го да си поема рязко въздух. Той се извърна от мен, ръцете му се свиха в юмруци и кокалчетата му побеляха.