Зазоряване

— Не казвай думата добре. — Гласът му беше студен като лед. — Ако цениш разума ми, не казвай, че си добре.

— Но аз съм — прошепнах.

— Бела — почти простена той — Недей.

— Не. Ти недей, Едуард.

Той премести ръката си; златните му очи ме гледаха колебливо.

— Не проваляй това — казах му — Аз. Съм. Щастлива.

— Наистина го провалих — прошепна той.

— Престани — казах рязко.

Чух зъбите му да скърцат.

— Ъгх! — изръмжах — Защо не можеш да прочетеш мислите ми най-накрая? Толкова е неудобно да съм умствено няма!

Очите му се разшириха малко, беше разсеян въпреки всичко.

— Това е нещо ново. Ти обожаваш факта, че не мога да чета мислите ти.

— Не и днес.

Той ме зяпна.

— Защо?

Вдигнах ръце в раздразнение, чувствайки болка в рамото, която игнорирах. Дланите ми паднаха върху гърдите му с остро плясване.

— Защото цялата тази разправия щеше да бъде напълно ненужна, ако можеше да видиш как се чувствам точно сега! Или поне преди пет минути! Бях съвършено щастлива. Абсолютно и напълно блажено. Сега — е, всъщност съм малко бясна.

— Трябва да си ми ядосана.

— Ами да, съм. Това кара ли те да се чувстваш по-добре?

Той въздъхна.

— Не. Не мисля, че нещо може да ме накара да се чувствам по-добре сега.

— Това — казах рязко. — Заради това тук съм ядосана. Убиваш ми настроението, Едуард.

Той извъртя очи и поклати глава.

Поех си дълбоко дъх. Вече чувствах повече от болежките, но не беше толкова зле. Нещо като деня след като вдигах тежести. Бях правила това веднъж с Рене, по време на една от фитнес маниите й. Шейсет и пет скока с 5 килограма във всяка ръка. Не можех да ходя на следващия ден. Това не беше и наполовина толкова болезнено, колкото онова.

Преглътнах раздразнението си и се опитах да направя гласа си успокояващ.

— Знаехме, че това ще е коварно. Мислех, че това вече е асимилирано. И тогава — ами, беше много по-лесно отколкото мислех, че ще е. А това наистина е нищо. — Плъзнах пръстите си по ръката му. — Мисля, че за пръв път, без да знаем какво да очакваме, се справихме страхотно. С малко практика…

Изражението му изведнъж стана толкова разярено, че прекъснах по средата на изречението.

— Асимилирано? Ти очакваше ли това, Бела? Предполагаше ли, че ще те нараня? Мислеше ли си, че ще бъде по-зле? Смяташ ли експеримента за успешен, защото си го преживяла? Без счупени кости — това е равно на победа?

Изчаквах, оставяйки го да си каже всичко. Тогава изчаках още докато дишането му стана нормално. Когато очите му се успокоиха, отговорих с бавна прецизност.

— Не знаех какво да очаквам — но определено не очаквах колко… колко… точно колко прекрасно и перфектно беше. — Гласът ми спадна до шепот, очите ми се преместиха от неговите на ръцете ми. — Имам предвид, не знам как беше за теб, но беше така за мен.

Един хладен пръст повдигна брадичката ми.

— За това ли се притесняваш? — каза той през зъби. — Че не ми е било хубаво?