Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Изглеждам ли ужасно? — попитах, опитвайки се да задържа тона си небрежен. Дъхът му спря, но той не се обърна, вероятно, за да скрие изражението си от мен. Отидох до банята, за да проверя сама.
Зяпнах в голото си тяло в огледалото в цял размер зад вратата.
Определено бях търпяла и по-лошо. Леката сянка на едната от скулите ми и устните ми бяха малко подути, но, освен това, лицето ми беше наред. Останалата част от мен беше украсена с пръски синьо и лилаво. Концентрирах се върху синините, които щяха да са най-трудни за скриване — ръцете и рамената ми. Не бяха толкова зле. Кожата ми лесно се белязваше. Докато една синина се появеше, обикновено забравях откъде съм я получила. Разбира се, тези тъкмо се появяваха. Щях да изглеждам още по-зле утре. Това нямаше да улесни нещата.
Тогава погледнах косата си и изръмжах.
— Бела? — Той пристигна зад мен в момента, в който издадох звук.
— Никога няма да мога да махна всичко това от косата си! — посочих към главата си, където изглеждаше сякаш кокошка си е свила гнездо. Започнах да махам перцата.
— Ама разбира се, че ще се притесниш за косата си — измърмори той, но застана зад мен и започна да маха перцата много по-бързо.
— Как се спираш да не се засмееш? Изглеждам нелепо.
Той не отговори, просто продължи да издърпва перцата. А и вече знаех отговора — нищо нямаше да му е смешно в това настроение.
— Това няма да стане — въздъхнах след минута. — Всичко се е вплело. Ще трябва да се опитам да го отмия. — Обърнах се, обвивайки ръце около хладния му кръст. — Искаш ли да ми помогнеш?
— По-добре да отида да ти намеря храна — каза той тихо, и нежно се измъкна от ръцете ми. Въздъхнах когато той изчезна, движейки се прекалено бързо.
Изглеждаше, че меденият ми месец е свършил. Мисълта постави голяма буца в гърлото ми.
Когато бях почти свободна зона от пера и се облякох в непозната бяла памучна рокля, която скриваше по-лошата част от виолетовите петна, затупурках боса към мястото, откъдето идваше миризмата на яйца, бекон и сирене чедър.
Едуард стоеше пред безукорно чистата печка, слагайки омлет в светло синята чиния, чакаща на плота. Миризмата на храна ме завладя изцяло. Имах чувството, че мога да изям чинията и тигана; стомахът ми изръмжа.
— Ето — каза. Той се обърна с усмивка на лицето си и сложи чинията на малка, облицована с плочки масичка.
Седнах в единия от двата метални стола и започнах да поглъщам горещите яйца. Изгориха гърлото ми, но на мен не ми пукаше.
Той седна срещу мен.
— Не те храня достатъчно често.
Преглътнах и му напомних.
— Бях заспала. Това беше много хубаво, между другото. Впечатляващо за някой, който не яде.
— Кулинарния канал — каза той, пускайки любимата ми крива усмивка.
Бях щастлива да я видя, щастлива, че изглеждаше повече като нормалното си «аз».
— Откъде дойдоха яйцата?
— Помолих почистващия персонал да зареди кухнята. За първи път на това място. Ще трябва да ги помоля да се справят с перата… — Той се отнесе в мисли, погледът му фиксиран върху пространството над главата ми. Аз не реагирах, опитвайки се да избегна това, да кажа нещо, което да го разстрои отново.
Изядох всичко, макар, че беше направил достатъчно за двама.
— Благодаря ти — казах му. Наклоних се през масата да го целуна. Той отвърна на целувката ми автоматично и после изведнъж се скова и се отдръпна.
Заскърцах със зъби и въпросът, който исках да попитам излезе като обвинение.
— Няма да ме докоснеш отново докато сме тук, нали?
Той се поколеба, тогава се усмихна половинчато и вдигна ръката си, за да погали бузата ми. Пръстите му се застояха нежно на бузата си и не можех да се сдържа да не наклоня глава към дланта му.
— Знаеш, че това не е това, което имам предвид.
Той въздъхна и свали ръката си.
— Знам. И си права. — Той спря, повдигайки брадичката си леко. И тогава заговори с твърдо убеждение. — Няма да правя любов с теб, докато не бъдеш променена. Никога няма да те нараня отново.
6. Разсейвания
Моето забавление се превърна в приоритет номер едно на остров Есме. Гмуркахме се с шнорхели (е, аз се гмурках със шнорхел, а той демонстрираше способността си да издържа без кислород неопределено време). Изследвахме малката джунгла, която обграждаше малкият скалист връх. Посетихме папагалите, които живееха върху арката от дървета в южния край на острова. Гледахме залеза от скалистото заливче. Плувахме с делфините, които си играех в топлите плитки води там. Или поне аз го правех; когато Едуард беше във водата, делфините изчезваха, сякаш имаше акула.