Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
И тогава очите ми се приспособиха и всичките елементи се събраха в една цялостна смислена картина: един малък остров се издигаше от водата пред нас, веейки своите палмови листа, с плаж, сияещ бледна лунната светлина.
— Къде сме? — Измънках, удивена, докато той сменяше курса, насочвайки се към северния край на острова.
Той ме чу, въпреки звука на двигателя и се усмихна с широка усмивка, която просветна на лунното сияние.
— Това е остров Есме.
Лодката намали значително, приближавайки се с прецизност към предназначената си позиция до един къс док, конструиран от дървени дъски, потопен в белота от луната. Двигателят замря и тишината, която последва беше оглушителна. Нямаше нищо, освен вълните, биещи се леко в лодката и шумоленето на вятъра в листата на палмите. Въздухът беше топъл, влажен и уханен — като парата, останала след горещ душ.
— Остров Есме? — Гласът ми беше нисък и въпреки това прозвуча прекалено силно, когато проряза тихата нощ.
— Подарък от Карлайл — Есме предложи да ни го заеме.
Подарък. Кой подарява острови? Намръщих се. Не бях осъзнала, че екстремната щедрост на Едуард беше възпитана в него.
Той постави куфарите на дока и се обърна, усмихвайки се със съвършената си усмивка докато се протягаше, за да ме хване. Вместо да хване ръката ми, той направо ме придърпа в обятията си.
— Не трябва ли да изчакаш да стигнем до прага? — Попитах, останала без дъх, когато той ме измъкна леко от лодката.
Той се ухили.
— Ако не друго, съм старателен.
Хващайки дръжките на двата огромни куфара в една ръка и придържайки ме с другата, той ме понесе през дока и по бледа песъчлива пътека през тъмната растителност.
За кратко беше пълна тъмнина в същинската джунгла от растения, и изведнъж вече можех да видя мека светлина напред. Беше горе-долу тогава, когато осъзнах че светлината е къща — двата светли, перфектни квадрата бяха широки прозорци, обграждащи предна врата — когато сценичната треска атакува отново, по-мощно от преди, по-зле, от когато си бях помислила, че отиваме към хотел.
Сърцето ми затупа шумно срещу ребрата ми и дъхът ми, изглежда, се заклещваше в гърлото ми. Чувствах очите на Едуард на лицето си, но отказах да срещна погледа му. Взирах се право напред, не виждайки нищо.
Той не попита какво си мисля, което не беше типично за него. Предположих, че това означаваше, че и той беше толкова нервен, колкото изведнъж се бях оказала аз.
Той постави куфарите на верандата, за да отвори вратите — бяха отключени.
Едуард погледна надолу към мен, изчаквайки да срещна погледа му, преди да пристъпи през прага.
Той ме пренесе през къщата, и двамата бивайки много тихи, пускайки лампи, докато вървеше. Смътната ми представа за къщата беше, че е доста обширна за толкова малък остров и ми беше странно позната. Бях свикнала с цветовата комбинация «бледо-върху-бледо» предпочитана от семейство Кълън; чувствах се като у дома. Не можех да се фокусирам върху нищо конкретно, обаче. Ожесточената пулсация, блъскаща зад ушите ми, правеше всичко леко размазано.
Тогава Едуард спря и включи последната лампа.
Стаята беше голяма и бяла и далечната стена беше основно от стъкло — стандартният декор за моите вампири. Отвън луната грееше ярко върху белия пясък и само на няколко метра от къщата — върху блестящите вълни. Но аз бегло забелязах тази част. Бях по-фокусирана върху абсолютно огромното бяло легло в центъра на стаята, с окачени над него издути облаци от мрежа против комари.
Едуард ме постави на краката ми.
— Аз… ще отида да взема багажа.
Стаята беше прекалено топла, по-задушна от тропическата нощ навън. Струйка пот се стече по извивката на врата ми. Закрачих бавно напред, докато можех да се протегна и да докосна пенестата мрежа. По някаква причина изпитах нуждата да се уверя, че всичко това е истина.
Не чух завръщането на Едуард. Изведнъж, леденият му пръст погали задната част на врата ми, изтривайки струйката пот.
— Малко е горещо тук. — Каза той извинително. — Мислех… че така ще е най-добре.
— Старателен. — Измърморих под носа си и той се засмя. Беше нервен звук, рядко произвеждан от Едуард.
— Опитах се да помисля за всичко, което би направило това… по-лесно. — Призна той.
Преглътнах звучно, все още обърната с гръб към него. Беше ли имало някога подобен меден месец?