Родова книга

Разбрах: прадядото на Анастасия си отиваше завинаги. Той отиваше да умре.

Без да откъсвам поглед гледах след отдалечаващите се дете и старец. Още от по-рано знаех от Анастасия нейното отношение към съвременните гробищни обичаи и погребения и дори писах за това в една от предните книги. Тя, а значи и всички нейни близки, живяли и живеещи и днес в тайгата, смятат че гробища не бива да има. Те приличат на отходни места, където се изхвърля станалото никому ненужно безжизнено тяло на мъртвия. Смятат, че хората се боят от гробищата защото там се извършва противоестествено действие. Смятат, че именно роднините на мъртвия със своята мисъл, със своята представа за него, като за безвъзвратно заминал, не дават на душата му отново да се въплъти в ново свое земно въплъщение.

Като анализирах вижданите от мен погребения, аз също започнах да клоня към тази мисъл. Прекалено много фалш има в тях. Ах, как се тръшкат роднините по умрелия, а само след няколко години… Отиваш на гробището, а там грижливо гледан гроб, отпреди двадесет ходини например, е голяма рядкост. На мястото на запуснатите гробове гробищните работници вече копаят нови.

От всички е забравен погребаният. Нищо не е останало от неговото пребиваване на земята, дори и спомените за него никому не са нужни. Защо се е родил, защо е живял ако такъв е краят му?Анастасия казва, че телата на починалите трябва да се погребват в собственото имение, без да се отбелязва гроба със специални надгробни паметници. Израсналите треви и цветя, дървета и храсти ще бъдат продължението на живота на тялото. При това, на душата напуснала тялото се дава голяма възможност за прекрасно въплъщение. В имението мисълта на починалия през време на живота му е творила пространство на Любов. В това пространство остават да живеят неговите потомци, докосвайки се до всичко, растящо в него, а по този начин и с мислите на своите родители, и пазят от тях създаденото. Но и пространството опазва живеещите в него. Така се продължава вечно земния живот.

А как да стане при хората, които живеят в градовете? Как да минат те без гробища? Но, може би, техният начин на живот ще ги застави да се замислят макар и на стари години — не бива безотговорно към вечността да изживяват живота си.

И аз съм съгласен с философията на Анастасия. Но едно е да се съгалсиш мислено, съвсем друга работа е да видиш наяве как се извършва прощаването с умиращия прадядо. Макар че той, или по-скоро неговата душа в този случай няма да умре. Тя явно ще остане тук или ще се въплъти бързо в нов живот и то непременно добър. Те, никой от тях, нито Анастасия, нито малкият ми син, нито дядото, нито самият прадядо — дори в мислите си не проектират трагедия, те знаят за смъртта нещо различно от нас. За тях тя не е трагедия, а само преход в ново прекрасно битие.