Родова книга
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #6
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: .
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Родова книга». Краткое содержание книги:
Някак странно се получава, тогава не ме обвиняваха за печеленето на пари, а щом излязоха книжките, някакви субекти започнаха да печатат статии и да говорят, че аз съм меркантилен предприемач, едва ли не шарлатанин, мракобесник. Е добре, да бях само аз, но те оскърбяват и читателите, наричат и тях мракобесници и сектанти. И за тебе какво се носи, не е за приказване. Ту доказват, че изобщо не съществуваш, ту твърдят, че ти си главната езичница.
Странна изобщо работа се получава: тук в Сибир живеят разни малобройни народности, различни са им културите, вероизповеданието, шамани има все още, а за тях нищо лошо не казват; напротив, да се опази трябва, културата на тези народности. Ти живееш сама, с твоите дядо и прадядо, сега и сина ни. За себе си нищо не искате, а думите, които произнасяте предизвикват буря от емоции. Едни хора се радват на думите казани от теб, възхищават се, започват да действат, други пък направо с яростна злоба се нахвърлят срещу тебе, защо е така?
— А ти сам Владимир, не би ли могъл да отговориш на своя въпрос?
— Сам ли?
— Да, сам.
— В главата ми се раждат странни мисли. Създава се впечатление, сякаш съществуват в човешкото общество хора или сили някакви неведоми, на които много им се иска хората да страдат. На тези сили са им нужни войните, наркоманията, проституцията, болестите. И да се засилват все повече тези негативни явления. Как да си обясня иначе? Те не се нахвърлят срещу книгите за убийства, срещу списанията с голи жени, а книгите за природата, за душата не им харесват. С тебе е още по неразбираемо. Ето ти призоваваш райски имения да се изграждат за щастливи семейства и много хора те поддържат. Не просто на думи те поддържат. Хората започват и да действат. Аз самият видях хора, които вече са взели земя и се грижат за нея, както ти казваше, изграждат свои родови имения. Сред тях и млади и възрастни, и бедни и богати, а на някого ужасно не му харесва това. И през цялото време в пресата се стараят да изкривят казаното от теб. Направо лъжат дори. Не мога да разбера, защо словата на човека, живеещ в тайгата и сякаш никому не пречещ са толкова действени.
И защо някой направо започва да се бори с тях? Освен това казват, че зад тях, зад думите, които ти изричаш, стои някаква велика сила, окултизъм ли, какво ли?
— И самия ти как мислиш, има ли зад тях сила или това са просто думи?
— Мисля, че някаква окултна сила в тях все пак има. Така говорят и някои езотерици.
— Опитай се да отсееш Владимир, това което се говори. Опитай се да послушаш душата и сърцето си.
— Така и ще направя, но информация не ми достига.
— Каква конкретно?
— Ами например, от каква националност си ти Анастасия, от каква вяра сте ти и твоите роднини? Или вие нямате националност?
— Имаме, — отговори Анастасия и се изправи, — но ако сега произнеса тази дума, ще изтръпне тъмното и ще завие от страх. После ще направи опит да стовари цялата си сила не само върху мен, но и тебе ще опита да ожили. Ти ще можеш да устоиш, защото може и да не забележиш техните усилия, като отдадеш мисълта си на прекрасната действителност. Но ако се сметнеш за беззащитен пред злобното, то си вземи обратно въпроса и забрави известно време за него.
Анастасия седеше пред мен със спуснати ръце. Погледнах я отдолу и неволно забелязах, колко горда, прекрасна и непокорна е осанката й. Нейният ласкав и въпросителен поглед очакваше отговор. Не се съмнявах, че произнесената от нея дума би могла да предизвика някаква необичайна реакция. Не се съмнявах защото за годините познанство с нея не веднъж се бях убеждавал; в бурната реакция на думите й у множество хора. Затова не се и съмнявах във възможната опасност, но отговорих:
— Не се боя. Макар че съм уверен, че ще стане така както казваш. Аз може и да устоя, но нали не съм само аз… Имаме и син. Не искам нещо да го заплашва.
Тогава изведнъж към Анастасия се доближи нашият син. Той сигурно беше стоял тихичко някъде наблизо, слушал е нашият разговор и не му е пречил. Но когато стана въпрос за него, вероятно беше решил че е възможно да се покаже.
Володя хвана ръката на Анастасия със своите ръчички, притисна се с бузка към нея вдигна главичка и произнесе:
— Анастасия-мамичко, отговори на въпроса на татко. Аз ще мога да се погрижа за себе си. Заради мен не бива да се скрива историята от хората.
— Да, вярно е, ти си силен, и още по-силен ще ставаш всеки следващ ден, — Анастасия помилва детската главичка. Вдигна глава, гледайки ме право в очите и по-отчетливо от обикновено произнасяйки буквите, сякаш се представяше за пръв път, каза: