Родова книга
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #6
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: .
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Родова книга». Краткое содержание книги:
Анастасия казваше, че това е негативна енергия, произвеждана от хората. Да допуснем, но защо тя е насочена строго към Анастасия? Що за хора са я насочвали към нея. И без да се усетя казах на глас:
— Защо тя се бори с нея? На кого е нужно това? На кого ще му стане по-добре от това?
— На всички по малко, — чух аз гласа на сина си, — мама казва, че ако злобната енергия стане по-малко, акоя тя успее да я намали, изгаряйки я в себе си,без да я отразява в пространството, тя ще стане по-малко. Онези, които я произвеждат също ще станат по-добри.
— Покажи, колко бели кръгове има? Къде са те?
— До нашата полянка има друга съвсем малка. Там винаги се появяват белите кръгове. После върху тях тревата пак позеленява, но сега още не е съвсем позеленяла и се виждат белите кръгове. Ако искаш да отидем, ще ти ги покажа, татко.
— Да вървим.
Бързо станах и хванах за ръка малкото си синче. Детето бързо ситнеше с малките си крачета, но аз забелязах, че леко понакуцва и се стараех да не вървя бързо.
От време на време Володя се стремеше да ме погледне в очите и през цялото време бъбреше, нещо ми разказваше вървейки. Но аз мислех за тези странни бели кръгове и за непонятното поведение на Анастасия, за смисъла на нейните действия, и изобщо за това странно явление.
За да поддържам някак разговора със сина си го попитах:
— Защо, Володя, наричаш майка си ту мама, ту мама Анастасия?
— Знам за много майки, които са живели по-рано на земята. Мама Анастасия ми разказа за тях. Може да ги наричам и баби и прабаби, но може и майки. Бабите ми са родили мама. Значи и тях може да наричам мами. Аз ги чувствам и ги виждам, представям си ги, когато слушам разказите за тях, а понякога и сам си ги представям. И за да не се объркам, наричам понякога майка ми, мама Анастасия. Всички мами са добри, но мама Анастасия за мен е най-близката и добрата, тя е по-красива от цветята и облаците. Тя е много интересна и весела. Нека винаги бъде такава. Аз скоро така ще ускоря мисълта си, че ще мога да я върна винаги…
Аз не дослушах, не осмислих казаното. Ние стигнахме до малката полянка и аз видях четири белезникави кръга на земята. Кръгове с диаметър пет-шест метра. Те бяха едва забележими, но един се открояваше с белотата си, навярно беше се образувал неотдавна. И аз разбрах защо не ме посрещна Анастасия и защо и сега я няма с нас. Значи тя е някъде съвсем обезсилена. И не иска да я съжаляват и да се разстройват от вида й.
Гледах белите кръгове и мислите ми се носеха бързо, преплитаха се. Разбира се много от хората побледняват при неприятностите, които им се стоварват. Почти винаги хората бледнеят, когато срещу тях неочаквано се насочи злоба. Но тук? Нима е възможно така, на голямо разстояние да се почувства? Нима може да се концентрира с единно огромно количество хорска злоба? Толкова огромно, че не само човекът, но и растителността наоколо да побелее? Значи, сигурно, може. Ето ги — следите от злобните опити. И отново си спомних думите на Анастасия, които приведох в четвъртата книга: «Цялото зло на Земята, делата свои остави, към мен ти се хвърли, опитай. Аз съм сама пред вас, победете. За да победите, всички към мен елате. Сражение ще има без сражение». Мислех си, че са просто думи. Всичко се сбъдва. И книгите ги има, както тя предрече, и песните на бардовете, и стиховете… Тя не говори просто така. Но тогава защо «сражение ще има без сражение»? В крайна сметка тя се опитва просто да изгори злобата в себе си. Сама се старае! А според мене с тях трябва истински да се сражаваме! Така, че по мутрата… А тя сама. Не! Няма да си сама, Анастасия! Макар и само нещичко… Поне малко ще взема върху себе си от тази гадост. И ще се преборя с нея. Ах, ако можех да говоря като нея. Бих им казал аз. Навярно, бях се разпалил не на шега и изстрелях изведнъж на глас:
— Хайде, злобните, към мен елате, и аз все някои от вас ще изгоря!
Малкият Владимир внезапно изтръгна ръчичката си от моята, затича се напред, удивено и внимателно ме погледна в очите. После тропна с краче, хвана със здравата си ръка другата, все още неукрепналата, вдигна двете си ръчички нагоре и в тон с мен възкликна:
— И към мен елате, злобни. Ето ръчичката ми вече оздравява. Мама Анастасия не е сама. Ето ме и мен и мисълта ми ще се понесе и тя по-бързо. Бързайте злобни, оставете своите дела, към мен побързайте. О, ето гледайте ме как раста!