Родова книга

— Владимир помниш ли, как отговорих на прадядо ми, че не мога да заповядвам на ничия душа. Синът ни чу моят отговор. И всички сили, по-висши от мен, му позволиха да постъпи иначе. Но ти не се безпокой. Аз ще успея да разбера извършеното, макар че може би и мен синът ми ще приема вече по-иначе. От нас двамата с теб, скоро по-силен той ще бъде.

— Ами добре. Всяко поколение трябва да бъде и по-силно и по-умно от предишното.

— Да. Ти си прав, разбира се, Владимир, но в това има и печал, когато някой е по-силен и по-осъзнат от своето поколение.

— Какво? Аз не разбрах, за каква печал говориш Анастасия?

Тя не отговори, наведе глава и израза на лицето й стана печален. Тя рядко е тъжна или печална. Но този път… Разбрах… Разбрах великата трагедия на прекрасната отшелница от сибирската тайга — Анастасия. Тя е самотна. Невероятно самотна. Нейното светоусещане, знания и способности съществено я отличават от другите хора. И колкото са по-силни те, толкова по-трагична е самотата й. Тя живее в друго измерение на осъзнатостта. Нека и да е прекрасно това измерение, но в него тя е сама. Тя, разбира се, би могла да слезе при хората, да стане като всички. Но не направи това.Защо? Защото за това трябваше да предаде себе си, своите принципи, а може би дори и Бог. И тогава Анастасия се реши на невероятното. Тя извика другите в това прекрасно измерение. И някои можаха да я разберат. Аз също струва ми се започвам да разбирам и да чувствам. Шест години изминаха, а едва-едва започвам да разбирам. А тя търпеливо чака, обяснява всичко спокойно, не се озлобява. Издържлива и непоколебима в своята надежда. Също като нея сигурно е бил самотен и Исус Христос. Разбира се имал е ученици и хората непрекъснато са отивали да го слушат. Но кой е могъл да му бъде приятел? Приятел, който да го разбира от половин дума, да му помага в трудна минута. Нямало е редом нито една сродна душа. Нито една.