Родова книга
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #6
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: .
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Родова книга». Краткое содержание книги:
От скачането аз се задъхах и леко изостанах. Но видях как подскочи, превъртя се над водата и се гмурна Анастасия. След нея, малко по-късно, със засилка, отскочи от брега и плясна по коремче във водата и синчето.
Аз се събличах бягайки, хвърлях дрехите си по пътя, но увлечен още не съблякъл потника, панталоните и обувките, с дрехите се гмурнах в езерото и изплувах под звънкия смях на Анастасия. В прилив на чувства се смееше и пляскаше по водата с ръка нашият син.
Излязох от водата. Започнах да смъквам мокрите си дрехи и да ги изцеждам. Излязлата от водата Анастасия облече направо върху мокрото тяло своята лека рокличка и започна да ми помага да простираме на храстите панталоните, за да изсъхнат по-бързо на вятъра. После аз извадих от раницата спортните си дрехи и ги облякох. Анастасия стоеше до мен и роклята на нея вече беше суха. Искаше ми се да я прегърна, но нещо не ми достигаше решителност.
Тя дойде съвсем плътно до мен, от тялото й се излъчваше топлина. Прииска ми се да й кажа нещо хубаво, но думите не идваха и аз казах само две думи:
— Благодаря Анастасия.
Тя се усмихна, сложи ръце на раменете ми, притисна глава към рамото ми и отговори:
— И на теб благодаря Владимир.
— Ех, че хубаво! — раздаде се веселият глас на сина, — Сега аз заминавам.
— И къде отиваш? — попита Анастасия
— Отивам при по-големия дядо и ще му разреша да погребе тялото и ще му помогна. Тръгвам.
Володя бързо и вече без да куца тръгна.
Покана за бъдещето
— Какво означава, ще разреша на дядо да погребе тялото? — попитах аз неразбиращо
— Всичко сам ще видиш. Ще разбереш.
След известно време видях живия прадядо на Анастасия, но не видях никакво никакво погребение. Той така си и остана в паметта ми — жив и недостижим.
Първа почувства приближаването на дядовците Анастасия. В този момент ние вървяхме двамата с нея по поляната. Внезапно Анастасия спря, с жест спря и мен и се обърна към онова място където растяха най-високите и могъщи кедри. Я проследих погледа й, не видях нищо и исках да попитам Анастасия «Какво става?», но не можах. Тя ме хвана за ръката и леко стисна дланта ми, сякаш ме молеше да не проронвам нито дума.
Скоро видях между величествените кедри фигурата на прадядото на Анастасия. Величественият старец беше облечен в дълга светло сива риза до под коленете. Когато той с бавна, но уверена и съвсем не старческа походка излезе на поляната, видях че редом с него, хванат за ръката му ситнеше нашият малък син и негов правнук — Володя. Малко по-назад вървеше дядото — синът на стареца. Изглеждаше че всички, дори аз, разбираха тържествеността на настъпващия момент на срещата, и само детето се държеше естествено и непринудено. Володя през цялото време нещо говореше на прадядото, ту леко притичваше напред и го поглеждаше в очите, ту изведнъж спираше, пускаше ръката на стареца и се навеждаше към тревата заинтересуван от нещо и тогава спираше и старецът. После Володя отново го хващаше за ръката и като му разказваше оживено за нещо видяно, го водеше към нас.
Когато се приближиха съвсем близо, видях, че обикновено строгия и величествен старец леко се усмихваше. Светлото му лице излъчваше някаква благодат и в същото време тържественост. Той спря на няколко крачки от нас, но погледът му беше насочен някъде в далечината. Всички мълчаха — само Володя бързо говореше:
— Ето, деденце, пред тебе са мама и татко. Те са добри, очите ти не виждат, деденце, но ти чувстваш всичко.А моите очичики виждат. Ти гледай доброто с моите очи, деденце, и на тебе ще ти бъде добре.
После като се обърна към нас, Володя изведнъж още по-радостно заяви:
— Мамо и татко, преди малко като се къпахме заедно… аз разбрах и разреших на тялото на дядо Мойсей да умре. Ние вече намерихме място, където ще погреба тялото на дядо ми Мойсей.
Володя се притисна с цялото си тяло и глава към крака на прадядото. Величественият побелял старец нежно и вниамтелно помилва косите на своя правнук. Любов, нежност, взаимно разбиране и радост се усещаше в тяхото отношение един към друг. Затова ми се струваха много странни разговорите за погребение. Както е прието при нас, аз исках да спра сина ни и да му кажа, че дядо му изглежда добре и има още много да живее. Нали ние така говорим, даже на много болните и възрастни хора, и аз исках да го кажа, даже поех въздух, но Анастасия изведнъж стисна ръката ми, и аз не произнесох нито дума.
Заговори прадядото, като се обърна към Анастасия:
— Творимото от теб пространство, Анастасия, внучке, с какво ограничава мисълта ти?