Родова книга

— Но защо, когато се случи това, аз нищо необикновено не забелязах у сина ни?

— Синът ни, Владимир, словата произнесе, преди прадядото да падне на колене пред него. Той произнесе слова, чийто смисъл понятен е единствено на тези, които знаят как е творил Създателят ни. Детето може и да не разбра докрай, но искрено, уверено на прадядо си каза, че е способен душата му чрез себе да остави си на Земята. Не бих си пзоволила за себе си подобно да изкажа. Не чувствам в себе си подобна сила.

— И прадядото както забелязах, след тези думи засия по-силно.

— Да, в дълбока старост, малцина са могли да чуят подобно нещо. За бъдеще покана получи прадядото от устата на детео. — За бъдещото въплъщение.

— Много ли се обичаха те двамата?

— Нашият син, Владимир, помоли прадядото да остане и да живее, когато да живее той повече не можеше. И прадядото живя, той не можа да откаже на детето.

— Но как е възможно подобно нещо?

— Много е просто. И не винаги е просто. От безсъзнанието и небитието човек могат да върнат лекарите. Но не само лекар, а и близък човек може да извика, да извади някого от безсъзнателно състояние или припадък и да остане жив човекът. Прадядовата воля и любов му позволиха по молба на внука да продължи живота си. Прадядо ми е потомък на онези жреци, които дела велики през вековете са творили. Дори небивал взрив със свойта воля, своя поглед той успя да спре веднъж и ослепя.

— Как с поглед? Нима възможно е взрив с погледа да спреш?

— Може, ако човекът гледа осмислено, с уверенсот в човешката сила и непоколебима воля. Знаеше прадядо ми къде ще бъде това нещастие и там отиде. Малко закъсня той в своето предвиждане и първият взрив се извърши. А той стоеше пред смъртоносното и с поглед усмири вече издигналата се в пространство проява на тъмните сили. Само един единствен взрив се случи и то с непълна сила, а още два биха могли да се взривят. Но ако беше мигнал дори веднъж прадядо ми… Владимир, той не допусна взрива. Само че ослепя.

— Но защо те безпокоят толкова способностите на сина ни, които той получи от дядото?

— Смятах, че моите са му достатъчно, и твоите. Учих го как излишното да скрива, това което може да се стори на хората необичайно. Исках в света да иде и живее нашия син и да може да не се отличава външно от останалите хора. Да се твори може много и без от другите да се отделяш. Но се случи нещо твърде необичайно. Кой е сега нашият син, какво е неговото предназначение — на теб и мен ще се наложи да осмислим. Аз и Създателя помолих, сили да му даде, поне за малко още, дете обикновено да остане.

— Сега се притесняваш Анастасия, но мисля, че тук за много неща има и твоя вина, на твоето възпитание. Ти много говориш за душата, за предназначението на човека. Научила си детето да чете необкновената книга за сътворението. У него се е формирало свое образно виждане за устройството на света. Защо му е на детео в такава възраст да знае за Душата и за Бога? Той, виждаш ли, нарича мене татко, но при това говори че има си Отец. Разбрах, че Бога той нарича свой Отец. Но все пак ми е трудничко да разбера дори на мен, а ти детето толкова си натоварила. Твоето възпитание е виновно Анастасия.