Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Недейте, хора — примолил се Стоедин. — Пуснете ни, никой няма да види.
— Как, момченце? Повредена ти е невястата — ни може да мълчи, ни да лъже — поклатил глава Съгледвача. И додал: — Харно, дай ни я нея, пък ти си върви. Тебе ще те пусна.
— Защо се плашите вие, слугите, от нея? — завардил с гръб момичето Стоедин. — И да говори — истината за господарите ви ще рече! Вам що ви е?
— Не разбираш ли, момченце? — безцветно се усмихнал Съгледвача. — Кой свестен слуга иска да се знае, че господарят му е калпав? Нали хората ще си рекат: господарят калпав, пък слугите му — два пъти, щом търпят при него.
И вдигнал ръка. Но миг преди помощникът му да хвърли мрежата, Стоедин бръкнал в пазва и ги замерил с пълна шепа златици.
Съгледвача и хората му застинали, сякаш се вкаменили.
Стоедин веднага повторил, потретил… Златиците ги биели в лицата и звънтели по плочите, но мъжете не помръдвали. Чак когато ги замерил с четвъртата шепа, не издържали и попадали да ги събират.
— Дръжте ги! — с цяло гърло писнал Съгледвача и ловял златици. — Дръжте гиии, ще избягааат!
Стоедин и Невянка свърнали към задния двор, тичали като в сън. Слуги и стражи, дочули виковете на Съгледвача, ги причаквали като плътна човешка стена. Стоедин още отдалече ги замерил с шепа — бъркал в пазвата и хвърлял върху им златици, хвърлял и не спирал — и човешката стена отпреде му сякаш се срутвала. Двамата с Невянка прекрачили пъхтящите, търкалящи се тела — и така, до портата. Там Стоедин се обърнал, хвърлил и последната златица, стиснал за ръка момичето и хукнали през полето към далечния каменен рид.
— Ааааа! — изревал Парапун, който ги видял през зрителната тръба от кулата. — Ето гиии! — блъснал тръбата, спънал се по стълбата и докато се търкалял надолу, ревял: — Параскевооо, ще избягаааат!…
А в това време задният двор вече се превърнал в полесражение. Златиците били изловени и кипнала битка за преразпределението им — всеки мерел сили с всекиго и търсел да ограби по-слабия. И никой не забелязал как при коневръза единият от двата Звездалии — истинският — отърсил грива, превърнал се пак в Бистроокия, предпазливо се промъкнал през битката и преминал задната порта на палата. Седнал вън, до крепостната стена, и се загледал в далечните бягащи фигурки на Стоедин и Невянка.
На коневръза се изсипали като порой боляри, слуги и стражи, трескаво режели въжета и възсядали в надпревара. Ранча ловко се метнала на огромен червен кон, подхванала за дрехата Пулейко и го хвърлила пред себе си като вързоп. Параскева възседнала като мъж, сритала коня с крака, обути в дълги до глезените гащи, и изкрещяла разчорлена:
— Живоооо!
Кавалкадата препуснала направо през хаоса на полесражението, изтрополила под свода на портата и се понесла през полето. Параскева все така диво крещяла и сочела далечните бягащи фигурки, които със сетни сили приближавали каменния рид. Разстоянието до тях бързо се скъсявало и те се уголемявали, уголемявали, уголемявали…
— Не мога повече! — спънала сс Невянка. — Душа не остана.
— Още малко! — повлякъл я Стоедин. — Стигнем ли скалите, спасени сме!
— А, а, а, аааа! — приближавал гласът на Параскева и по него — настървеният рев на конната тълпа, пъстра и бляскава в лъчите на залеза.
Стоедин се сринал по стръмния ронлив сипей, втория път успял да се закрепи като по чудо, издърпал до себе си момичето, повдигнал го над главата си и го тласнал:
— Стъпи на якото!… Бягай нагоре! Бягай!
Тогава конниците връхлетели. Всичко потънало в прах. Невянка се изкатерила високо на скалата, оставало й още малко да преодолее зъбера и да избяга. Стъпила здраво и подала ръка надолу:
— Хвани се. Можеш ли?…
Но вместо гласа на Стоедин чула яростния рев на Параскева:
— Стой, никаквице! Инак ще го утрепем!
Момичето замръзнало на скалата като приковано.
— Невенке, поглеж, насам поглеж — сладникаво проточил Пулейко.
Момичето обърнало глава назад…
Стоедин бил уловен и устата му — вързана. Държели го много ръце. Вълкашин и Ранча опрели в гърдите му ножове, Параскева стискала секира, а Пулейко — дългата бляскава игла. Двама стражи, тръгнали по сипея, внимателно се катерели. Първо се сурнал оня, който стигнал по-високо, повлякъл и другия — затъркаляли се надолу презглава и спрели чак в подножието.
Станало ясно, че не могат да я стигнат.
— Невенке! Избранице моя непослушна! — вдигнал иглата Пулейко. — Ако не слезеш при нас, ще го ръгна! И като ми стане мъчно, ще го ръгна пак! И после — още много пъти! Та до пълно умиране! Искаш ли да го погубим?
— Нееее! — проплакала Невянка.