Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Нямаше скучна идеология, а преди всичко — действие.
Първата година беше година на надеждата.
Втората — на проглеждането.
Следващите — на последователните разочарования…
За да стигнем до последните години, в които ме обзема неистово ожесточение от това, че позволихме да ни излъжат.
Всичко в държавата се сложи на тезгяха за продан, всичко, което е градил с труд и лишения БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД:
Селата потънаха в руини. Все по-малко комини пушат зиме там — огорчени и унизени, забравени, един по един, старите хора полягат в пръста.
Градовете сега — достойно описани някога от Смирненски — по-добре от него едва ли ще го направя.
Децата ни — по пуста чужбина…
Но тогава, в зората на демокрацията, ние бяхме повярвали, че светът става нов, по-справедлив и прекрасен…
Лепяхме по нощите дръзки плакати, агитирахме по села и градове. С часове заседавахме, анализирахме, подготвяхме поредните избори…
Тогава Соломон Паси, Филип Димитров, Любомир Иванов бяха членове на Зелената партия и бяхме на равна нога. Сега съдбата ги е изстреляла високо нагоре, едва ли се сещат за нас… Единствен Александър Каракачанов остана същият — не напълня, не забогатя, истински Дон Кихот на българската политика!…
Изгубих толкова много време — лиших децата си от ласка и внимание, не написах книгите, които носех в душата си, не спях като хората, не натрупах пари и имоти…
Все бягахме, все бързахме, все за после оставяхме другото, маловажното… Все в името на високите идеали.
Самотникът беше странен човек — педантичен и разпилян. Припрян и същевременно — флегматичен. Раздаваше се за идеята без резерви и скептично оценяваше всяко свое действие.
Талантлив и умен, широко скроен и неспокоен дух, той носеше въплътена в себе си противоречивостта на своето, на нашето време.
Харесвах неговата всеотдайност и със свито сърце започнах да откривам белезите на една крещяща, духовна самота.
Отчужди се от семейство и близки.
Имаше винаги приятели за маса и почти никой до него, когато имаше нужда от една само добра дума.
Когато имаше пари, имаха всички край него. Когато няма — няма само той.
Толкова предателства, че се изгуби в лабиринта от интриги, удари под кръста и пладнешки грабежи.
Постепенно се остави на течението да го повлече бавно и безвъзвратно.
Безкрайна умора пълзи по вените му.
Отекчен, огорчен, предаден, този достоен мъж сега бавно, като призрачен кораб, плува наникъде…
И само в горящите още зеници напира, въпреки всичко и всички, една безкрайна, поразяваща доброта.
Досие 13: Космополитът
Има творчески приятелства, които са по-ценни от една любовна авантюра.
Те носят заряда на съзиданието — физическата близост би претъпила сетивата, любовните хитрости ще погребат нравствените критерии, отегчението после ще разруши граденият с годините дом — доверие, критичност и самокритичност, познания и хармония, откровеност и себераздаване…
Толкова трудно се отглежда едно такова приятелство, че опитът през целия ми съзнателен живот ми подсказва — това рядко цвете има нужда от светлина, божествената светлина на творчеството и простичката, безкористна човешка съпричастност.
Космополитът е талантлив човек и до болка непрактичен.
Приема само критериите на голямата литература в световен мащаб и не чакай лесни похвали от него.
Не угодничи, не казва, това което се очаква от него, а това, което мисли — дори понякога да е нелицеприятен.
С лекота пише проза, прави вестник или редактира книга.
Тежко ти, ако си душевно ленив или си полегнал блажено върху крилете на стара слава!
Работа, работа и само работа. Той работи, ти работиш.
Дискусиите и споровете раждат импулс за работа… И пак работиш…
Научи ме на самодисциплина в писането.
Верен приятел, но това не пречи да водим с часове политически спорове, макар и двамата добре да знаем, че целта ни е почти една и съща — хляб за гладните, мир за децата, достойни старини за възрастните и шанс — за духовно богатите…
Ние и двамата се нуждаем от същия този шанс.
И е хубаво, че все пак можем да си даваме кураж един на друг — до възцаряването на светлото УТРЕ.
Приятелю от моите тежки и светли години — благодаря!
Епилог
Искам да завърша тази моя странна книга с една история, която пазя неразказана дълги години. Моята професия и многобройните ми командировки из България ме срещнаха с толкова съдби, с толкова достойни хора, но тази история е специална. Тя дава отговор на много въпроси. Една истински жива балада за любовта!