Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Когато се запознахме в края на лятото на 1985 година, той беше момче — мъж на 26 години, с мургаво индианско лице и гарваново-черна коса до раменете. Аз — жена на 39 години с един изпепеляващ развод зад гърба си, с две чудесни деца — син на 11 и дъщеря на 8 години и една тъничка стихосбирка, издадена от „Профиздат“ (три поетеси под един покрив) с благословията на Бачо Кольо Радев, тогава директор на издателството…
Срещнахме се случайно, но вярвам, че през целия си живот съм пътувала към тази среща.
Моя приятелка, учителка, ме покани на среща на нейни ученици с младежка група никарагуанци, бивши сандинистки бойци, а сега — работници във Велико Търново.
Бях чела много за гражданската война в Никарагуа, познавах бегло поезията на Рубен Дарио, Че Гевара беше моят кумир, възхищавах се на Фидел, латино ритмите палеха кръвта ми (въпреки, че тогава не бяха така модерни като сега)… Приех поканата с удоволствие и нескрит интерес, а и имах нужда да се откъсна от ежедневните си проблеми, като се потопя в морето на латиноамериканските революции…
Групата беше малобройна, почти всички момчета — около 20 годишни… Деца, които преди да срещнат любовта, са се сгодили със смъртта. Разказваха с простички думи за битките, за надеждите, за светлото „утре“ на Никарагуа. Тук работеха и учеха, и бяха благодарни на България за това.
Израстнали в истински католически семейства, боледуваха от раздялата с близките си, боготворяха майките си… Чувстваха се изгубени в спокойния свят на преддемократична България…
Щяха да минат само 5–6 години и нещата и при тях, и при нас, щяха да се обърнат с краката нагоре, но тогава никой не предполагаше това!
Поканих ги да ми гостуват — моят дом е скромен и неособено богат, но винаги щеше да се намери къшей хляб за тези момчета.
Така станах „Странджата“ за тях.
Парите, които получаваха за труда си, едва им стигаха. Живееха в стара къща на ул. „Гурко“, почти без отопление през зимата. Само една електрическа печка за готвене, на която си приготвяха традиционни никарагуански ястия, най-вече ориз и много по-рядко — с пиле…
Някои от тях бяха пропушили, и алкохолът ги хващаше бързо — твърде силен за момчешките им, недохранвани с години, тела… Липсата на културни занимания, липсата на контакти с техни връстници, липсата на родители и родина, ги хвърляше често в безпаметната бездна на алкохола… И те плачеха, и пееха, и бяха изгубените деца на революцията…
Хуан Алберто Каналес Круз — на 12 години понесъл истински (не играчка) калашник в горите край Естели — великолепен китарист; Маурисио Анибал Колорзано Мартинес, спокойно, интелигентно момче от столицата Манагуа, което мечтаеше да стане шивач; Антонио, Хосе, Марио, Серхио, Фернандо, Марвин …
Къде ли сте сега, момчета? Изгубих дирите ви след нашата нежна революция през 1989 г. Искам да вярвам, че сте добре, че сте запазили за България една приятелска усмивка…
Но тогава, през 1985-а нещата изглеждаха по различен начин.
Ходих в Младежкия дом, ходих в Посолството на Никарагуа в София. Като че ли никой от отговорните за тях лица не се вълнуваше от проблемите на никарагуанците, а обикновените българи често ги нараняваха с прозвището „цигани“…
Имаше вече самоубийства — едно в Перник и едно — в нашия град. Момчето се беше хвърлило от по-горните етажи на хотел „Стадиона“ — настаниха ги там след моите ходения по мъките… Условията там бяха значително по-добри, но самотата и безизходицата — същите…
За тях бях и сестра, и майка, и приятел. Подаряваха ми книги, вестници, картички… Пред мен се разгръщаше необятната вселена на Никарагуа, на Латинска Америка. Учеха българския език прилежно, аз — испанския — също.
Чувствах се полезна, нужна и това ме правеше щастлива.
Индианецът е роден в един от най-красивите градове на тихоокеанското крайбрежие, Гранада, с величествени катедрали от времето на конкистата, малки, едноетажни домове, скрити в тропическата зеленина, екзотични хотели… Град, в който са се родили много от талантливите поети на Никарагуа.
Израснал в многолюдно патриархално семейство — традиционни католици, в което децата от различни бракове се обичат и си помагат — без интригите и завистта, които ни показват сега от малкия екран безбройните, безконечни латиносериали…
За 26 години — изключително богата биография. Незавършил средното си образование, се присъединява към сандинистката армия и няколко години брани независимостта на родината си, после — школа в Куба, след това — ограмотител в индианските села по атлантическото крайбрежие.