Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Който веднъж е видял Родопите със сърцето си, той завинаги остава частица от себе си там.
Бях като омагьосана. И тази песенна, родопска реч, като ромон на планински поток…
Това пътуване ми помогна да открия извора на мъдростта в книгите на Станислав Сивриев…
Особено очарование носеха и честите ни срещи с габровската литературна група, съвместните ни литературни четения, разменените публикации в окръжните вестници „Борба“ и „Балканско знаме“.
По онова време във ВТУ учеха цяло поколение талантливи поети — Таньо Клисуров, Паруш Парушев, Марин Георгиев, Роза Боянова…
Няма да забравя как на срещата ни на Дряновския манастир Янислав Янков излетя на пожар за Габрово, защото се раждаше третата му дъщеря… По това време той беше гл. редактор на габровския алманах „Зорница“, пишеше великолепни стихове и често раздаваше автографи в прословутото габровско кафене „Могильов“…
Във Велико Търново вече се беше появил алманах „Янтра“, който в зората на Демокрацията беше затрит благодарение нездравите амбиции за криворазбрано оцеляване на Кънчо Атанасов.
В онези години държавата покровителстваше културата, макар че понякога майчината прегръдка за някои беше направо мечешка…
Тогава Властта се интересуваше от нас. Организираше ежегодни срещи, финансираше културни мероприятия, културни издания, поддържаше издателствата…
Но тук искам да разкажа за една друга страна на контактите ми с Властта. Един случай, който, и след толкова години, е жив в паметта ми. Посмъртен букет цветя на гроба на Димитър Църов, по него време председател на Окръжния съвет във Велико Търново:
Бяхме в Добромирка на ежегодното честване на годишнината от смъртта на Пеньо Пенев. За търновската група имаше запазени места за спане после в Севлиево, в хотел „Росица“. Имаше много гости — от София, от Габрово и В. Търново, от различни краища на България. Цареше особена атмосфера, както става винаги при такива срещи на братя по перо!… Само че аз си имах проблем — до 22:30 часа трябваше да съм в къщи, защото съпругът ми беше отпуснал само толкова…А последният автобус отдавна се беше изнизал към Търново — още в 19 часа. Видях Христо Демирев, знаех, че работи нещо в Окръжния съвет (едва по-късно разбрах, че бил сътрудник на Председателя — Д. Църов). Предположих, че ще се прибира по-късно към града с микробуса на музикантите. Примолих му се и той, нали е добър приятел — обеща да ми спести семейния скандал. „Ще се приберем с др. Църов, идваш на вечерята и като дойде време, ще ти дам знак…“ Облекчено въздъхнах — успокоена се потопих в магията на поезията. Литературното четене свърши, а аз все с крайчеца на окото следя Демирев — да не го изпусна, че за пеш е твърде далеко Търновото!…
В ресторанта на Добромирка ме настаниха до майката на Пеньо — баба Дона и до брат му. Срещу мен — шофьорът на Църов. Имаше от пиле мляко, но нали аз си мисля кога и как ще се прибера в къщи — не можех залък да преглътна…
Църов набързо хапна, почти нищо не пи и изведнъж изчезна. Сърцето ми се сви, заболя ме главата от притеснение. Едва после разбрах, че играли карти с кмета на Добромирка на горния етаж, в кметството.
Към 23:30 часа Демирев ми даде знак, че тръгваме и аз се притесних още повече… Църов беше до колата, остави Демирев и шофьора на задната седалка, той седна зад волана и с галантен жест ми посочи мястото отпред до него. Изтръпнах. Нали все говореха какви женкари били отговорните другари… Но нямах избор — поне до 24 часа да си стигна вкъщи!…
Само минути по-късно разбрах, че злите езици са винаги по-дълги, отколкото им прилича!
Църов каза, че за „услугата“ ще трябва да им рецитирам стихове чак до Търново. Попита ме обичам ли поезията на Пеньо. Разказа ми, че се познавали с него от деца ( Д. Църов беше родом от Добромирка) и че още от малък поетът е бил повече от странен — не разрешавал никой да се докосва до него, освен майка му. Вярвал е, че е стъклено човече и всеки допир до него ще го разтроши на хиляди парченца… Аз му разказах за потресаващите си впечатления от Димитровградските тържества през 1969 година, рецитирах мои стихове, посветени на Пеньо Пенев…
Неусетно се изтърколиха петдесетината километра до Търново и колата спря пред дома ми. Църов ми целуна ръка, помоли ме да го извиня пред съпруга ми, че ме е забавил повече от обещаното време за връщане и се засмя дружелюбно: „Вие сте първият човек, който не ми е поискал нещо — нито жилище, нито работа, нито протекции… Заповядайте някой път при мен — да продължим поетичното четене… Все не ми остава време за прости, човешки радости…“ И колата отмина към центъра на града.