Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Искаше да ме смаже и психически, и финансово — не можеше да ми прости, че имах смелостта да срежа и без това излинялата връзка между нас.
Който не е минал през преизподнята на един развод, не би могъл да разбере, че това е един вид умиране… Много сила — и физическа, и духовна, е нужна, за да се изправиш и да продължиш нататък.
Имах нужда от едно светло чувство в сърцето си — да не остане място за огорчението, за болката, за ожесточението… Защото те изяждат душата, убиват я методично, стъпка по стъпка…
Дон Кихот е най-добрият приятел, който съм имала през живота си. В най-трудните мигове от живота ми той беше винаги до мен. Разбираше болката ми без думи. За да ми помогне — правеше и невъзможното.
Див, странен, привидно арогантен и циничен, той прилежно криеше под защитната броня, една нежна, ранима душа. Интелигентен, отличен професионалист, с трудна лична съдба, с два брака и двама чудесни сина от всяка съпруга…
Приветстван от половината общество и анатемосван — от останалите. Честен до безразсъдност. Понякога толкова щедър към хора, които вегетираха благодарение на неговото благородство.
Жените го обичаха и ненавиждаха едновременно.
Мъжете тайно му завиждаха и същевременно често сядаха на масата му.
Носеше една огромна болка и тайна в душата си. Не знам, едва ли я е споделил с друг, освен с мен. Заклех се, че ще я оповестя, когато му дойде времето. А то още не е дошло!…
Истинско мъжко приятелство ме свързваше с Дон Кихот! Никога не пристъпих тази граница! Нямах право — достатъчно му бяха другите тревоги…
В онези трудни две години, когато половината ми време минаваше по съдилищата, имах потребност от това светло, чисто платоническо чувство, за да оцелея, да се съхраня. Да, с такъв мъж бих искала да остарея.
Нощем водех безконечни, мислени диалози с него, а денем пак разговаряхме по мъжки…
Никога не му казах нежните думи, които заслужаваше. Но затова пък написах чудесни стихове, в които вложих цялата си обич… Така съхраних едно чудесно, мъжко приятелство и чрез катарзиса на поезията излекувах наранената си душа…
Досие 7: Полковника
Моята странна връзка с Полковника винаги ме е карала да приемам ругатните и анатемата към хората, работили в Държавна сигурност, с известни резерви.
Пролетта на 1984 година. Отшумяваха последните ми дела след развода, но аз вече бях стъпила здраво на краката си, готова да продължа живота си нататък.
В тогавашния СССР набираше скорост Перестройката и аз, с голяма доза бунтарско предизвикателство, носех на ревера на коженото си сако значка с лика на Михаил Горбачов. Абонирах се за „Московские новости“ и „Литературная газета“ и поглъщах на един дъх всяка статия в тях. След 14 години демокрация имам по-друго виждане за историческата роля на Горби, но това е тема за друга книга!…
Имахме прекрасен повод да се съберем съучениците от Втора политехническа гимназия „Васил Друмев“ — 20 години от завършването на випуска.
Аз, естествено, бях сред организаторите, конферансие на вечерта. Рецитирах мои стихове. Танцувах без умора. Беше ми леко на душата. Една по една се късаха оковите на годините, защитните маски — една по една…
С Полковника не сме били кой знае колко близки през ученическите години. В различни паралелки бяхме. Но се знаехме: аз — поетесата на випуска, той — виртуозният саксофонист и отличен математик. Ожени се за наша съученичка още на абитуриентския бал, ей-така, почти на шега, за ужас на родителите си. А те имаха големи планове за него! Във Варна заедно започнахме ВМЕИ, съпругата му учеше някакви медицински курсове. Имаха вече и дете. После аз се преместих в Габрово и им изгубих дирите. След години го бях срещнала при една командировка в Габрово. Работеше там в един военизиран завод. Бяха се развели, а двете деца останали при майката. Не му беше леко. Всеки с кръста си!
През 1984 г. вече работеше във Велико Търново. Беше се оженил отново и имаше трето дете. Явно не му вървеше в подбора на съпругите, защото беше нещо притеснен, замислен, подтиснат… А нямаше иначе видими причини — толкова млад, а вече полковник от Второ главно управление на ДС и същевременно — директор по режима ( разбирайте — по сигурността) на голям завод във Велико Търново. Разменихме си телефоните и си обещахме да се видим на кафе, да си спомним за Варна и Габрово…Имахме общи познати и в двата града.