Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Родителите му починаха един след друг, но той така и не дойде на погребенията им. Сигурно разривът с тях през годините е издълбал такава пропаст, че и смъртта не можа да я заличи!
Понякога се питам къде ли е сега Полковника?
Дали е намерил най-после спокойствие за разбунената си душа?
Има ли кой да пише на Полковника?…
Досие 8: Рицарят
Мъжко момче с чисти, сини очи! Доблестен мъж с невероятно чувство за отговорност и пословична гордост. И една рана в душата, която толкова години не е спряла да кърви. Предателството на една скъпа за него жена, много преди да се познаваме, го беше осакатило завинаги.
Аз също бях огорчена, бях с обгорена душа, но бях спасила крилете си… И вярвах, и търсех любовта. Той я беше зачеркнал завинаги. Не искаше повече да бъде лъган.
Предварително бяхме обречени на провал. Аз усетих със сърцето си, че е по-добре да имам такъв мъж за приятел, отколкото с ласки да се мъча напразно да разпалвам изпепелено огнище…
И ние си останахме отлични приятели.
Само когато ме погледне с онези свои сини очи, се питам — а ако все пак се бях опитала?… Щях ли да се преборя с призраците от миналото му?…
Аз също вече си бях обещала да не губя повече.
И се разминахме — без болка.
Досие 9: Родопчанинът
Не знам, ако се бяхме видяли другаде, а не в сърцето на Родопите, дали щеше да припламне искрата между нас?…
Вековните елхи, бистрите потоци, долитащите отдалече жалби на медногласите чанове, тези огромни звезди над заоблените върхове… И тази Руфинка, която е болна легнала, та всички скърбят за нея…
Родопчанинът беше истински син на земята си — интелигентен и сърдечен, пословично честен и трудолюбив. Бог му беше дал от всичко по много!
Имаше мек изговор. Думите, изречени от него, придобиваха нов, приказен отенък:
За трагичната и героична история на този невероятен български край, в който баща му е създавал първите ТКЗС-та и пръв не е позволил децата му да са с турски имена… За майка му, тази дребна женица, облъскана от суровия живот в планината и непосилния труд, която тайно от многобройните деца и внуци, на обяд разстилаше килимче на кревата, да се помоли на Аллах — да даде здраве на съпруга й, на четирите й деца — трима сина и една дъщеря — снажни и хубави — като планината край тях, на внуците…
Помнеше разказите за помохамеданчването — как три дена кървава текла реката и носела телата на посечените. Беше видял с очите си зазиданите иконички край прозорците на старата им къща, християнските кръстове в старите турски гробове, разровени при строежа на новото училище в градчето им.
Обичаше хубавата италианска музика и руската литература.
Всичко му беше интересно.
С него можеше да се говори за всичко.
Съхраненият патриархален дух на битието им в планината го правеше толкова уязвим и същевременно — защитен от светските изкушения на равнината…
Аз бях чуждоземна птица, кацнала за миг сред дълъг път, отпила глътка красота в този забравен от Бога край…
Нямах право да разрушавам с любов този свят, населен с трагични предания, патриархални традиции и величествена природа.
Аз съм дъщеря на равнината, сестра на вятъра, любима на водните стихии…
Заслизах бавно от планината. Откраднах в сърцето си частица от този невероятен край.
Щастлива — бях докоснала слънцето.
Досие 10: Индианецът
Мъжът, който ме е обичал най-много и най-безрезервно — а го нараних непростимо — понякога човек е роб на обстоятелства, по-силни от него, от чувствата му, от мечтите му.